Кристина Мерамджиева

Здравейте, г-жо Петрова,

Благодаря ви, че споделяте толкова открито болката си. От написаното личи силно напрежение, което преживявате във връзката с дъщеря ви. Продължителните конфликти, които описвате, са тежки за всеки родител и е напълно разбираемо, че търсите посока и подкрепа.

Важно е да се отбележи, че различията между родител и пораснало дете – в начина на живот, ценностите, темпото на развитие и изборите – са честа причина за силни сблъсъци. Когато очакванията ни са много ясни и силни, а другият не ги споделя, напрежението лесно прераства в дълги и изтощителни конфликти, особено ако и двете страни се чувстват неразбрани.

От това, което описвате, се очертават няколко важни посоки за размисъл:

• доколко вашите тревоги са свързани с бъдещето и сигурността на дъщеря ви, а не толкова с настоящото ѝ поведение;
• как критичният тон и високите изисквания, макар и с добри намерения, могат да засилят съпротивата и дистанцията;
• границата между грижата и контрола, която често е много трудна за родителите на пораснали деца;
• осъзнаването, което самата вие правите – че очакването другите да мислят и чувстват като нас води до още повече болка.

Понякога първата стъпка към намаляване на конфликтите не е промяна в другия, а в начина, по който изразяваме тревогите и очакванията си – по-кратко, по-рядко и с повече фокус върху собствените чувства, а не върху обвинения или изисквания.

Надявам се този отговор да ви даде повод за размисъл и леко облекчение. Темата, която повдигате, е дълбока и не се решава бързо, но осъзнаването, което показвате, е важна първа крачка.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравейте,

Това, което описвате е изтощително преживяване, тъжно е, че се чувствате така. Дълго време сте поставяли себе си на последно място. Животът „на автопилот“, постоянната грижа за другите и мълчанието, често водят до усещането, че човек губи връзка със себе си. Това не е слабост, а важен сигнал, че собствените ви нужди са били пренебрегвани твърде дълго.

Импулсите за самонараняване, обикновено не означават желание за смърт, а силна потребност болката да спре. Добре е още сега да помислите как бихте могли да се погрижите за себе си в моменти, когато напрежението се засилва – да разпознавате ранните сигнали, че става трудно, и да имате под ръка няколко начина за кратко облекчение (например заземяване чрез дишане, писане, студена вода или друга стратегия за отлагане на импулса), както и яснота към кого бихте могли да се обърнете, ако усетите, че не се справяте сама. Ако в даден момент почувствате, че вече не сте в безопасност, е изключително важно незабавно да потърсите помощ или подкрепа от близък човек.

На този етап не е необходимо да правите големи промени. Достатъчно е да започнете с много малки и реалистични стъпки – например кратки моменти всеки ден, които са само за вас. Не искам да мислите, че това е егоизъм, това са базови психологически нужди и потребности.

Преживяването, което описвате, наподобява състояние на дълбоко емоционално изчерпване и депресивно натоварване, с което е препоръчително да се работи. Може да потърсите специалист, колега, когато сте готова за промяна и работа върху себе си. Нужна ви е промяна. Постепенно започнете да търсите път към възстановяване на усещането за себе си отвъд ролите, които изпълнявате. Не знам дали ме разбирате, но заслужавате голяма доза внимание и подкрепа. Просто сте много, много уморена…

Доверете се, погрижете се за себе си!

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

На база на споделеното от вас може да се заключи, че в момента преживявате натрупване на няколко взаимосвързани трудности – социална тревожност, повтарящи се токсични взаимоотношения и склонност да приемате определени мисли и интерпретации като факти. Подобна комбинация често води до усещане за обърканост, емоционално изтощение и понижено чувство за контрол, особено в периода на юношеството.

Важно е да се подчертае, че тези затруднения не са признак за лична слабост или „дефект“, а резултат от усвоени модели на мислене и поведение, които могат да бъдат променяни. Първа стъпка в този процес е повишаването на осъзнатостта – да се научите да разграничавате фактите от автоматичните мисли и предположенията. Полезна практика е записването на тревожните мисли и последващото им проверяване чрез въпроси като: „Какви доказателства имам?“ и „Има ли алтернативно обяснение?“.

По отношение на социалната тревожност е препоръчително постепенно и контролирано излагане на социални ситуации, които в момента избягвате. Целта не е да се чувствате напълно спокойна веднага, а да останете в ситуацията достатъчно дълго, за да установите, че тревожността намалява сама по себе си. Работата в малки, реалистични стъпки е ключова.

С последователна психотерапевтична подкрепа тези трудности са преодолими. Целта е постепенно изграждане на по-стабилно усещане за себе си, по-добра регулация на тревожността и по-ясни граници във взаимоотношенията.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Това, което описвате, звучи като естествена потребност на едно 20-годишно момиче да бъде чуто и разбрано – както в семейството си, така и в партньорската връзка.

Желанието ви за повече разбиране от родителите и повече внимание от партньора е сигнал за емоционални нужди, които в момента не са посрещнати по начина, по който ви е нужен. Всеки човек има нужда от свързаност, валидиране и сигурност, особено в период като ранната зрялост, когато се оформя идентичността и автономията.

Важно е да направим разлика между потребност и обвинение. Начинът, по който изразявате позицията си, може да влияе върху това как тя се чува от другите, но самото ви желание да бъдете разбрана е напълно легитимно. Фактът, че близките ви реагират с етикети („неблагодарна“, „лоша“, „маниачка“) може да говори повече за техните ограничения в емоционалната комуникация, отколкото за вашата стойност като човек.

Би било полезно да се запитате:

• Какво точно ми липсва и как бих искала да го получа?
• Как изразявам нуждите си – с очакване, с уязвимост, с гняв?
• Как се чувствам, когато ме наричат по този начин, и как това влияе на образа ми за самата мен?

Тук не става дума за това кой е „прав“ и кой „греши“, а за това дали вашите емоции имат място и дали си позволявате да им вярвате. Вие имате право да искате повече близост и внимание, както имате право и да се учите как да ги заявявате по начин, който да не ви наранява допълнително.

Ако усещате, че тези послания от семейството и партньора започват да подкопават самоуважението ви, това е важен сигнал, който заслужава внимание и подкрепа. вие не  сте „твърде много“ – възможно е просто да сте в среда, която не откликва на това, което сте. Помислете…

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Много съжалявам за загубата ви. Често пъти живота ни сблъсква с подобни житейски кризи. Да загубите любимото си куче по такъв начин, докато самата вие сте била в болница и без възможност да го защитите е травмиращо и е разбираемо, че се чувствате срината и без сили. Кучето ви не е било просто животно, то е било част от живота ви. Още по-тежко е, че вместо съчувствие сте срещнали безразличие и подигравки. Когато човек страда и не е видян, болката става още по-голяма.

В моменти като този не съществуват бързи решения, но има малки неща, които могат да направят болката по-поносима и да ви помогнат да не останете сама в нея:

1. Ако ви идва да плачете – плачете. Ако усещате гняв – позволете си го. Скръбта не минава по-бързо, когато я потискаме, тя става по-тежка.

2. Опитайте се да не мислите как ще живеете оттук нататък или дали ще се справите изобщо. Фокусът нека бъде само върху днешния ден. Достатъчно е да си кажете: „Днес ще издържа.“

3.Ако близките продължават да омаловажават болката ви или се подиграват, можете да се отдръпнете за известно време от тях.

4. Може да помогне да направите нещо, като малки ритуали в памет на кучето. Да напишете няколко думи до него, да запалите свещ, да пазите негова снимка или предмет. Така давате форма на любовта си.

5. Ако усетите, че мислите за смъртта стават по-силни, може да е добре да потърсите контакт – с човек, на когото имате доверие, или със специалист.

Болката няма да изчезне, но ще се променя с времето -  ще стане по-поносима. Това не означава да забравите, а да продължите да живеете с любовта, без тя да ви унищожава.

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Ситуацията, в която се намирате, е отрицателно емоционално наситена и е разбираемо да изпитвате объркване, болка и недоверие. Когато партньорът казва, че обича и иска да бъде с теб завинаги, но едновременно с това поддържа интензивна връзка с друга жена, възниква сериозно вътрешно противоречие. В психологията това се нарича разминаване между думи и действия, а именно то разклаща доверието и чувството за сигурност във връзката.

Продължителните разговори с друга жена, емоционалната близост и желанието му да остава да преспива при нея, дори под претекст „да приключи нещата“, представляват форма на емоционална изневяра и вид манипулация. Независимо дали има физически контакт или не, това поведение нарушава основните граници на партньорската връзка. Любовта не се доказва с думи, а с действия, които създават спокойствие, сигурност и уважение.

Недоверието, което изпитвате, не е признак на слабост или прекомерна ревност, а здравословна реакция на ситуация, в която нуждите ви не са зачитани. В стабилната връзка няма място за трети човек, който постоянно присъства емоционално. Човек, който наистина иска да бъде с партньора си, прекъсва подобни връзки ясно и окончателно, без да оставя съмнения.

Важно е да си дадете сметка как се чувствате вие в тази връзка – дали изпитвате спокойствие и доверие, или живеете в постоянна тревога и несигурност. Любовта не изисква да търпите болка, за да я запазите. Поставянето на ясни лични граници не е ултиматум, а форма на самоуважение. Да заявите, че не можете да бъдете във връзка, в която присъства друг човек, е напълно основателно.

Най-важното е да наблюдавате действията, а не обещанията. Те показват истинското намерение. Вие не искате прекалено много – искате уважение и честност. Това са основни потребности във всяка пълноценна връзка.

И помнете, че любовта не трябва да боли!

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Благодаря ви, че споделяте този опит. От думите ви се усеща дълбока умора и усещане за застой, сякаш независимо от усилията, отново и отново попадате в един и същ вътрешен сценарий. Това често е знак за продължителна депресия, при която болката не е само симптом, а говори за начин на живот.

Фактът, че работната среда става непоносима, може да се разглежда като сигнал, че в тези ситуации се активират дълбоки преживявания на уязвимост, страх от отхвърляне и силна вътрешна самокритика. Когато човек дълго време е принуден да се приспособява или да крие важни части от себе си, психиката постепенно се изчерпва. В този смисъл преживяването ви е разбираемо и има своя вътрешна логика.

Невъзможността да се върнете към работа не означава слабост или провал, а може да се разбере като защитна реакция – опит да се спре натрупването на още болка. В терапевтичен процес тези повтарящи се сценарии могат да бъдат внимателно изследвани: какво се активира във вас, какви стари преживявания се повтарят и как постепенно да се изгради по-стабилно усещане за собствена стойност и граници.

Промяната не започва с натиск да „функционирате“, а с позволението да признаете колко ви е трудно. От това място може постепенно да се появи движение и изход от кръга. Ако имате възможност потърсете професионална помощ. Изход има, но трябва да направите първата крачка. Всичко което искате е от другата страна на страха. Дай ти си възможността да живеете по-добре и да намерите смисъл.

Препоръчвам ви да прочетете книгата на Виктор Франкъл – „Човекът в търсене на смисъл“.

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Благодаря Ви за доверието и за това, че споделяте тревогата си. По описанието Ви личи, че дъщеря Ви преживява вътрешно напрежение, което все още не може или не е готова да назове с думи. В тази възраст децата често изпитват силни емоции, без да разполагат с достатъчно умения да ги разберат и изразят.

Важно е да ѝ дадете усещане за емоционална сигурност – да знае, че я виждате, че сте загрижени и че сте до нея, без да я притискате да говори. Понякога самото присъствие, спокойният тон и посланието „Когато си готова, съм тук“ действат по-успокояващо от многото въпроси.

Тъй като безсънието продължава вече около седмица и ви тревожи, е препоръчително да се направи консултация с детски психолог. Това може да ѝ помогне да изрази преживяванията си в безопасна среда и да се разбере от каква подкрепа има нужда в момента.

Възможно е промяна в социалната среда или в отношенията с връстници да води до емоционално отдръпване. Добре е да наблюдавате спокойно с кого общува, как се чувства в училище и как прекарва времето си, без прибързани заключения.

В тази възраст е характерно и проявата на любопитство и експериментиране (психоактивни вещества, цигари, алкохол) което понякога може да бъде свързано с повишена тревожност и промени в поведението. Затова е важно темите за рискови поведения да бъдат обсъждани внимателно и без обвинение, в атмосфера на доверие.

Нужно ви е много търпение. Търпението ражда рози. Бъдете до детето си!

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Това, което преживявате, е изключително болезнено и напълно разбираемо. Изоставянето от партньор непосредствено след раждане – особено след тежка бременност и раждане – представлява дълбока емоционална травма. Реакциите ви – силна тъга, объркване, гняв, празнота или усещане, че не можете да се справите – не са признак на слабост, а естествен отговор на преживяна загуба и шок.  Често в подобни ситуации жените започват да търсят причината в себе си – „какво не направих“, „какво не ми достигна“ – но това допълнително задълбочава травмата. Отговорността за изоставянето принадлежи на човека, който е избрал да се оттегли, а не на този, който е останал и носи последствията. Работете с чувството на вина.

 В момента вие преминавате през процес на скърбене. Скърбите не само за партньора, а и за представата за семейство, за подкрепата, която сте очаквали, и за чувството за сигурност, което е било отнето в много уязвим период. Този процес не е линеен – има дни, в които болката е по-силна, и други, в които е по-поносима. Това е нормално и не означава, че „се връщате назад“. Много важно е в този етап да не оставате сама със страданието си. Емоционалната и професионалната подкрепа (психолог) са ключови за възстановяването. В терапевтичният процес може постепенно и с темпото, което е подходящо за вас, да дадете пространство на преживяната травма, да намалите чувството за вина и да работите за възстановяване на вътрешната стабилност и усещането за лична стойност. Грижата за себе си в момента не означава големи промени или бързи решения, а малки, реалистични стъпки – моменти за почивка, позволение да изразите чувствата си, приемане на помощ, когато е възможно. Важно е да помните, че за да се грижите за детето си, е необходимо и Вие да бъдете подкрепена. Болката, която изпитвате сега, няма да остане завинаги в този интензитет. С подходяща подкрепа тя може да бъде преработена и постепенно да отслабне, без да Ви определя или да лишава живота ви от смисъл и бъдеще. Фактът, че търсите помощ и говорите за преживяното, е знак за вътрешен ресурс и сила, дори в момент, в който не се чувствате силна.

Силно вярвам, че ще намерите своя път!

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Когато друг човек системно навлиза в личното ви пространство и време, най-важното е първо вие самата да си дадете разрешение да поставите граница, без да се чувствате виновна. Границите не са наказание, а начин да запазите себе си и качеството на работата си. Ако ежедневно отделяте енергия за нечии нужди от внимание, това неминуемо води до изтощение и раздразнение, дори когато първоначално сте били добронамерена.

Би било добре да вземете ясно решение какво повече няма да правите – например да слушате дълги лични истории по време на работа, да отговаряте веднага на всяко търсене или да сте постоянно на разположение. Фрази като „Сега имам нужда да се концентрирам върху работата си“, „Не ми е удобно да говорим за лични теми в работно време“ или „Ще се върна към задачата си“ са напълно достатъчни. Не е нужно да добавяте „извинявай“ или дълги обяснения, защото те често звучат като възможност за преговори.

 Ако веднъж поставите граница, е важно да я поддържате с поведение. Това означава да прекратите разговора, да се обърнете (към компютъра си) или да станете и да се отдалечите, ако е нужно. Ако другият човек се обиди, натъжи или се опита да ви накара да се почувствате виновна, това не означава, че сте постъпили неправилно. Чуждите емоции не са ваша отговорност. В такива моменти е важно да не влизате в обяснения, защита или психологически разговор за отношенията ви, а просто да повторите границата със същия спокоен тон.

Възможно е в началото поведението на колежката дори да се засили – повече търсене на контакт, пасивна агресия или коментари от типа „ти много си се променила“. Това е нормална реакция, когато една досегашна динамика се прекъсва. Ако обаче вие останете предсказуема, открита и последователна, с времето напрежението намалява. Границата започва да се уважава не защото другият я разбира, а защото вижда, че тя не се променя.

Важно е да запомните, че можете да бъдете учтива и коректна, без да бъдете на разположение. Не е необходимо да се дистанцирате емоционално напълно или да ставате студена – достатъчно е да сте пряма.

В крайна сметка поставянето на граници е умение, което се тренира. Първите опити често са неудобни, но с всяка ясна и спокойна реакция вие утвърждавате правото си на лично пространство и показвате, че се отнасяте сериозно към себе си и времето си.

Поздрави,
Кристина Мерамджиева