Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Благодаря ви, че споделяте това – разбирам колко объркващо и тежко може да бъде за вас. Много често се случва при млади майки като вас, човек да преживява вътрешно напрежение, свързано с поемането на нова и много голяма роля – в случая ролята на майка. Възможно е една част от вас да усеща, че тази отговорност е много сериозна, дори тежка, и точно затова да се появяват тези съпротиви. Понякога психиката реагира по този начин, когато нещо е много значимо и натоварващо – не защото не искате, а защото ви е трудно да го понесете изцяло в момента.

Думата „мама“ сама по себе си носи силен смисъл на грижа, отговорност и очаквания. И ако вътрешно все още свиквате с тази роля (което е напълно естествено, особено на вашата възраст), е възможно именно там да се появява блокажът.

Важно е да знаете, че това не ви прави лоша майка. Това по-скоро показва, че преминавате през процес на адаптация към нещо много голямо в живота ви. Опитайте се да бъдете по-мека и състрадателна към себе си и да не се насилвате. Можете да започнете постепенно – да изричате думата, когато сте сама, тихо, без напрежение. С времето и с повече вътрешна увереност това обикновено се променя.

Ако усещате, че темата с отговорността ви тежи или ви плаши, би било много полезно да поговорите с психолог. В безопасна среда можете да изследвате тези чувства и да намерите начин да се почувствате по-уверена и спокойна в ролята си.

Важно е да запомните: не става дума за липса на обич, а за това, че ви е трудно да поберете цялата тежест на тази нова роля наведнъж. И това е нещо, с което може да се работи и което може да се преодолее. Заповядайте на среща с мен.

С уважение:

Кристина Мерамджиева

Здравейте, Марио,

Описанието ви насочва към преживяване на повишена тревожност, особено в началото на работния ден, както и известен социален дискомфорт и изолация.  Тези състояния са разбираеми и подлежат на повлияване с подходящи стратегии.

От когнитивно-поведенческа гледна точка (парадигмата в която работя), симптомите, които описвате (тресене, напрежение, блокиране в изразяването, избягване на контакт с поглед), могат да се разглеждат като резултат от взаимодействие между мисли, емоции, телесни реакции и поведение. Например: ако в началото на работния ден се появяват автоматични мисли от типа „няма да се справя“, „ще се изложа“ или „другите ще ме преценят“, те могат да активират тревожност, която от своя страна води до физически симптоми като треперене. Това може да създаде „порочен кръг“, в който усещанията засилват мислите, а мислите – усещанията.

Един от първите полезни подходи е да започнете да разпознавате тези автоматични мисли. Можете да си зададете въпроси като: „Какво точно си мисля в този момент?“, „Доколко това е факт и доколко – предположение?“, „Има ли по-реалистичен начин да погледна на ситуацията?“. Например, вместо „ще се изложа“, може да формулирате мисъл като „възможно е да се притесня, но това не означава, че няма да се справя“.

По отношение на физическото напрежение, бихте могли да включите кратки техники за регулиране на тялото още в началото на работния ден. Подходящо е бавно и контролирано дишане (например вдишване за 4 секунди, задържане за 2, издишване за 6), което подпомага успокояването на нервната система. Дори 2–3 минути могат да окажат ефект.

Важно е също да се обърне внимание на поведението. Избягването (например избягване на контакт с поглед или ограничаване на социални взаимодействия) временно намалява тревожността, но в дългосрочен план я поддържа. Затова бихте могли постепенно и поетапно да експериментирате с малки стъпки – например кратък зрителен контакт, кратко изказване, без да се стремите към съвършенство. Целта не е да се чувствате напълно спокойно веднага, а да дадете възможност на мозъка да научи, че ситуацията не е опасна.

Относно мислите, които описвате като „безсмислени“ и натрапчиви – опитът да ги контролирате или изгоните често води до обратен ефект. Вместо това може да опитате да ги наблюдавате като мисли, а не като факти („Това е просто мисъл, не задължително реалност“) и да насочите вниманието си обратно към текущата задача.

Ако тези преживявания продължават или се задълбочават, би било полезно да се консултирате със специалист. Когнитивно-поведенческата терапия е ефективен подход при подобни трудности и може да Ви помогне да изградите устойчиви умения за справяне.

С уважение:

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Не става ясно на колко години е синът ви, а това има значение – ако е в тийнейджърска възраст, подобни реакции могат да са по-силни заради хормоналните промени и по-голямата емоционална чувствителност.

Ситуацията, която описвате, наистина е много напрягаща за един родител, но е важно да се има предвид, че тук се наслагват както физически, така и емоционални фактори. При диабет тип 1 високата кръвна захар и неразположението (като повръщане) често влияят и на поведението – детето може да стане по-раздразнително, импулсивно, дори агресивно. Това не е „нарочно“ поведение, а реакция на организма.

От друга страна, вероятно той преживява и силен вътрешен стрес – страх, че не се чувства добре, напрежение, усещане за загуба на контрол. В такива моменти гневът често е начин да изрази това, което не може да каже по друг начин.

Фактът, че реагира така спрямо вас, не означава, че ви отхвърля – по-скоро обратното. Обикновено именно към най-близкия човек се насочват тези реакции, защото там детето се чувства най-сигурно. На този етап най-важното е да се запази спокойствие и да не се влиза в спор. Когато състоянието му се стабилизира, може спокойно да се върнете към случилото се и да говорите за емоциите му.

Мога да ви дам да пробвате нещо практично:
– В момента на изблик се опитайте да говорите кратко и спокойно, без обяснения („Виждам, че ти е много трудно, ще съм тук, когато се успокоиш“).
– По-късно поставете ясна граница, но без обвинение („Разбирам, че ти беше зле, но обидите не са окей“).

Ако подобно поведение се повтаря или е много силно изразено, е добре да се обсъди както с лекуващия лекар, така и с психолог.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Това което описвате може да бъде много притеснително за един родител – да вижда, че детето му изпитва страх и несигурност в ежедневни ситуации. Важно е първо да знаете, че подобни преживявания при тийнейджърите не са толкова редки и не означават непременно, че се е случило нещо конкретно или травматично. Понякога тревожността се развива постепенно и може да бъде свързана с чувствителност към социалната среда, ниска увереност или повишена вътрешна тревожност.

Фактът, че дъщеря ви се чувства по-спокойна, когато е близо до вас, показва, че вие сте нейната сигурна опора. Това е много ценен ресурс. В същото време обаче е важно постепенно и внимателно да се работи върху изграждането на усещане за сигурност и самостоятелност и извън вашето присъствие.

Добра първа стъпка е да продължите да разговаряте спокойно с нея, без натиск и без да омаловажавате страха ѝ. Опитайте се да проявявате любопитство към това какво точно усеща, когато е сред хора – дали изпитва притеснение, че ще бъде наблюдавана, оценявана или че може да се случи нещо лошо. Понякога самото назоваване на тези чувства помага на тийнейджъра да ги разбере по-добре.

Също така може постепенно да я насърчавате към малки и постижими стъпки – например кратки разходки на познати места, първоначално заедно, а след това за кратко сама. Важно е процесът да бъде плавен и без принуда, за да не се засилва тревожността.

Казвате, че страхът влияе върху ежедневието ѝ и социалните контакти, бих препоръчала и консултация с детски психолог или психотерапевт. Срещите със специалист могат да помогнат на дъщеря ви да разбере откъде идва тревожността и да научи техники за справяне със страха и напрежението. Много млади хора се чувстват значително по-добре след такава подкрепа.

Най-важното е тя да усеща, че не е сама в това преживяване и че вие сте до нея без осъждане. Подкрепата, търпението и спокойното отношение на родителя са ключови фактори за преодоляване на подобни трудности.

Пожелавам ви търпение и спокойствие – с правилната подкрепа и постепенно изграждане на увереност много млади хора успешно преодоляват подобни страхове.

С разбиране и уважение,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Много съжалявам, че преминавате през толкова труден период. От това, което споделяте, се усеща колко много страх и безсилие сте натрупали. Когато човек е под толкова силен и продължителен стрес – семейни трудности, финансово напрежение, здравословни проблеми и тревожни новини около нас – е напълно възможно тялото и психиката да реагират с тревожност, паник атаки, безсъние и усещане за изтощение. Важно е да не оставате сама с всичко това. Подкрепата от специалист може да бъде много ценна в такъв момент. Добре е също приемът на медикаменти като ксанакс да бъде обсъден с лекар психиатър, който да проследи състоянието Ви и да прецени най-подходящото лечение. Понякога, когато тревожността е много силна, комбинацията между медицинска и психологическа подкрепа помага най-много.

Опитайте, доколкото е възможно, да бъдете по-добра към себе си в този период. Дори малки неща могат да помогнат на нервната система да се успокои – бавно и дълбоко дишане, кратки разходки, ограничаване на тревожните новини, разговор с близък човек. Когато се появи паника, опитайте да се фокусирате върху дишането си и върху това, което е около Вас тук и сега – това често помага на тялото постепенно да излезе от състоянието на силна тревога.

Страховете за бъдещето и за сигурността са разбираеми, особено когато постоянно чуваме тревожни новини. Но е важно да помним, че нашият ум понякога ни показва най-страшните възможни сценарии, когато сме изтощени и уплашени. В такива моменти най-полезно е да се фокусираме върху нещата, които са под наш контрол днес – грижата за себе си, за близките ни и малките стъпки напред.

Моля Ви, потърсете подкрепа от специалист във Вашия град, ако имате тази възможност. Не сте сама и има начини да се почувствате по-спокойна и по-стабилна с времето и с правилната помощ.

Пожелавам Ви сила и спокойствие. Грижата за себе си в този момент е много важна.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Мога да доловя колко тежко ви е в момента. Раздялата сама по себе си е болезнена, но когато е свързана с изневяра – и то не за първи път – болката става по-дълбока и по-разклащаща. Напълно нормално е да се чувствате сякаш сте в дупка. Това е място на разочарование, наранено доверие и умора от даване на нови шансове.

Искам да знаете нещо много важно: случващото се не е доказателство, че не сте достатъчна. Когато изневярата се повтаря, това вече не е случайна грешка, а модел на поведение. А този модел е на приятелят ви – не на вас.

В подобни ситуации често се активира нашата най-уязвима част – онази вътрешна част, която се страхува от изоставяне и копнее да бъде обичана и избрана. Възможно е точно тази част сега да боли най-силно във вас. Това е човешко и е разбираемо.

Понякога се включва и един по-критичен вътрешен глас, който пита:
„Как отново допуснах това?“ „Защо повярвах?“

Бих искала постепенно да започнем да усилваме един трети глас – Вашият Здрав възрастен. Това е онази стабилна част във вас, която може спокойно да каже:
„Боли ме, но аз заслужавам вярност и уважение.“ „Нечие предателство не определя моята стойност.“

През следващите дни ви предлагам едно упражнение. Вземете лист и напишете три кратки абзаца:

1. Какво чувства моето наранено сърце в момента?
   Бъдете напълно искрена.
2. От какво наистина имам нужда в една връзка?
   (Сигурност? Спокойствие? Лоялност? Уважение?)
3. Какво бих казала на най-близката си приятелка, ако тя беше на мое място?

Отговорът на третия въпрос е гласът на Вашия Здрав възрастен. Прочитайте го, когато Ви стане трудно.

Това, че сте давали шансове, не говори за слабост. Това говори за способността Ви да обичате и да се надявате. Но здравата любов не изисква да приемате болка отново и отново. Сега задачата не е да спасявате връзката. Сега задачата е да се погрижите за себе си.

Не сте сама в този процес. Потърсете ме ако имате нужда от повече разбиране и подкрепа.

С уважение към чувствата ви и с грижа към вътрешната ви стабилност:

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Бременността е огромна промяна – физическа, емоционална и житейска, а когато усещате, че нямате реална подкрепа от бащата, тревожността става още по-силна. В този период хормоните също усилват чувствителността и страховете, така че не мислете, че сте слаба – просто преминавате през много голяма адаптация. Почти всяка бъдеща майка си задава въпроса дали ще се справи и дали ще бъде достатъчно добра. Увереността не идва изведнъж, тя се изгражда постепенно, с малки стъпки и с реален опит.

 Когато започнат мисли от типа „Ами ако не се справя?“ или „Ами ако остана сама?“, опитайте се да се върнете в настоящето и да си зададете въпроса какво конкретно можете да направите днес, а не след месеци. Тревожността обича бъдещето, но силата ви е в настоящия момент. Много е важно да не оставате сама с тези чувства – потърсете подкрепа от майка, приятелка, сестра или друг близък човек. Ако тревожността е силна, имате безсъние, чести пристъпи на паника или постоянен плач, споделете и с лекаря си, защото психическото ви спокойствие е важно както за вас, така и за бебето.

 Относно бащата – ако засега е „силен само на думи“, нормално е това да ви разклаща. Добре е спокойно да прецените на какво реално можете да разчитате и как бихте се организирали, ако подкрепата не е такава, каквато ви се иска. Това не означава непременно раздяла, а означава вътрешна сигурност за вас. Опитайте се да поговорите с него и да обясните как се чувствате и какви са вашите емоционални нужди. Истината е, че никой не се чувства напълно готов за родителството. Майчинството често започва със страх, но с любов. А самият факт, че се тревожите дали ще се справите, показва, че ви е грижа – а това е основата да бъдете добра майка.

При нужда за повече насоки и емоционална подкрепа по време на бременността и след това – елате за разговор.

С уважение и грижа,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Докато чета най-силно се усеща не толкова проблемът с работата или семейството, а чувството, че сте останала сама с усилията си — давате много, стараете се всички да са добре, а вместо близост получавате критика и отдръпване. Тогава е напълно естествено вътре във вас да се появи болка и сълзите да идват лесно. Те не са слабост, а начин психиката ви да покаже: „Имам нужда и аз да бъда видяна.“

Често, когато човек постоянно се грижи за другите, зад това стои една дълбока нужда — да има близост, да бъде оценен, приет и спокоен във връзките си. Когато това не се случва, не просто се разочароваме — чувстваме се ненужни или недостатъчни.

Предполагам, че в тези моменти не ви боли толкова от думите на другите, колкото от усещането, че колкото и да се стараете, пак не достигате до тях.
Предлагам ви да се спрете за миг върху емоцията, която стои под сълзите.
Ако я назовете с една дума — по-скоро е тъга, самота, безсилие или страх да разочаровате хората.  Това е важно, защото когато разпознаем истинското чувство, можем да разберем и нуждата зад него. А нуждите не са каприз — те са основа на близостта. В момента изглежда сте в позицията да давате грижа, но без да получавате емоционална опора обратно.

Заедно с психолог може да се опитате да останете в контакт със себе си — да разпознавате кога се пренапрягате, кога търсите одобрение чрез усилие и как постепенно да изразявате нуждите си без чувство за вина.

Близостта не се постига чрез повече старание, а чрез повече автентичност.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравей, Боряна,

Това което описваш се вписва много добре в начина, по който в когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) агорафобията. Аз работя с тази парадигма.

При теб проблемът не е самото пътуване, нито разстоянието, а една конкретна катастрофична интерпретация:
„Ще изгубя контрол над тялото си и ще се напикая, а няма да мога да избягам“.

Когато тази мисъл се появи, мозъкът я възприема като реална опасност → активира тревожност → тревожността усилва телесните усещания в корема и пикочния мехур → ти започваш да проверяваш дали можеш да издържиш, колко остава, къде е изходът → усещанията се усилват още повече.
Така се получава порочен кръг: мисъл → тревожност → телесни усещания → наблюдение/контрол → още тревожност → още мисли…

Всъщност това, което поддържа страха ти, не е възможността да се напикаеш, а опитът ти да предотвратиш напълно тази възможност.

Затова и 10-минутно пътуване може да изглежда по-трудно от самолет – при самолета приемаш, че нямаш контрол, а при кратките разстояния постоянно проверяваш дали все още го имаш. Именно това „наблюдаване на пикочния мехур“ държи мозъка в режим на опасност.

В КПТ работим в две основни посоки:

Промяна на отношението към мисълта, като целта не е да се убедиш на 100%, че няма да стане нищо, а да можеш да понесеш мисълта „възможно е да ми се допишка и да стане неудобно“, без да реагираш с бягство или проверки.

Постепенно прекъсване на избягването и на спасителните стратегии -такси, следене на време, мислено измерване на разстоянието, търсене на тоалетни, връщане назад — те временно намаляват тревожността, но обучават мозъка, че ситуацията е опасна.

Затова подобрението идва не когато се успокоиш, а когато останеш достатъчно дълго в ситуацията, за да види мозъкът ти, че тревожността спада сама и контролът не се губи.

Относно медикаменти — те могат да намалят интензитета на тревожността и да помогнат да правиш упражненията, но не променят самия механизъм. Затова се използват като подкрепа, не като основно лечение.

По-важното е експозициите да бъдат много постепенни и повтаряеми, като целта не е да се чувстваш спокойна, а да останеш в ситуацията достатъчно дълго, докато тревожността започне сама да намалява.

Надявам се да съм била полезна, насреща съм за други въпроси.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравейте, г-жо Петрова,

Благодаря ви, че споделяте толкова открито болката си. От написаното личи силно напрежение, което преживявате във връзката с дъщеря ви. Продължителните конфликти, които описвате, са тежки за всеки родител и е напълно разбираемо, че търсите посока и подкрепа.

Важно е да се отбележи, че различията между родител и пораснало дете – в начина на живот, ценностите, темпото на развитие и изборите – са честа причина за силни сблъсъци. Когато очакванията ни са много ясни и силни, а другият не ги споделя, напрежението лесно прераства в дълги и изтощителни конфликти, особено ако и двете страни се чувстват неразбрани.

От това, което описвате, се очертават няколко важни посоки за размисъл:

• доколко вашите тревоги са свързани с бъдещето и сигурността на дъщеря ви, а не толкова с настоящото ѝ поведение;
• как критичният тон и високите изисквания, макар и с добри намерения, могат да засилят съпротивата и дистанцията;
• границата между грижата и контрола, която често е много трудна за родителите на пораснали деца;
• осъзнаването, което самата вие правите – че очакването другите да мислят и чувстват като нас води до още повече болка.

Понякога първата стъпка към намаляване на конфликтите не е промяна в другия, а в начина, по който изразяваме тревогите и очакванията си – по-кратко, по-рядко и с повече фокус върху собствените чувства, а не върху обвинения или изисквания.

Надявам се този отговор да ви даде повод за размисъл и леко облекчение. Темата, която повдигате, е дълбока и не се решава бързо, но осъзнаването, което показвате, е важна първа крачка.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Психолог