Кристина Мерамджиева Стр. 2

Здравейте,

Мога да доловя колко тежко ви е в момента. Раздялата сама по себе си е болезнена, но когато е свързана с изневяра – и то не за първи път – болката става по-дълбока и по-разклащаща. Напълно нормално е да се чувствате сякаш сте в дупка. Това е място на разочарование, наранено доверие и умора от даване на нови шансове.

Искам да знаете нещо много важно: случващото се не е доказателство, че не сте достатъчна. Когато изневярата се повтаря, това вече не е случайна грешка, а модел на поведение. А този модел е на приятелят ви – не на вас.

В подобни ситуации често се активира нашата най-уязвима част – онази вътрешна част, която се страхува от изоставяне и копнее да бъде обичана и избрана. Възможно е точно тази част сега да боли най-силно във вас. Това е човешко и е разбираемо.

Понякога се включва и един по-критичен вътрешен глас, който пита:
„Как отново допуснах това?“ „Защо повярвах?“

Бих искала постепенно да започнем да усилваме един трети глас – Вашият Здрав възрастен. Това е онази стабилна част във вас, която може спокойно да каже:
„Боли ме, но аз заслужавам вярност и уважение.“ „Нечие предателство не определя моята стойност.“

През следващите дни ви предлагам едно упражнение. Вземете лист и напишете три кратки абзаца:

1. Какво чувства моето наранено сърце в момента?
   Бъдете напълно искрена.
2. От какво наистина имам нужда в една връзка?
   (Сигурност? Спокойствие? Лоялност? Уважение?)
3. Какво бих казала на най-близката си приятелка, ако тя беше на мое място?

Отговорът на третия въпрос е гласът на Вашия Здрав възрастен. Прочитайте го, когато Ви стане трудно.

Това, че сте давали шансове, не говори за слабост. Това говори за способността Ви да обичате и да се надявате. Но здравата любов не изисква да приемате болка отново и отново. Сега задачата не е да спасявате връзката. Сега задачата е да се погрижите за себе си.

Не сте сама в този процес. Потърсете ме ако имате нужда от повече разбиране и подкрепа.

С уважение към чувствата ви и с грижа към вътрешната ви стабилност:

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Бременността е огромна промяна – физическа, емоционална и житейска, а когато усещате, че нямате реална подкрепа от бащата, тревожността става още по-силна. В този период хормоните също усилват чувствителността и страховете, така че не мислете, че сте слаба – просто преминавате през много голяма адаптация. Почти всяка бъдеща майка си задава въпроса дали ще се справи и дали ще бъде достатъчно добра. Увереността не идва изведнъж, тя се изгражда постепенно, с малки стъпки и с реален опит.

 Когато започнат мисли от типа „Ами ако не се справя?“ или „Ами ако остана сама?“, опитайте се да се върнете в настоящето и да си зададете въпроса какво конкретно можете да направите днес, а не след месеци. Тревожността обича бъдещето, но силата ви е в настоящия момент. Много е важно да не оставате сама с тези чувства – потърсете подкрепа от майка, приятелка, сестра или друг близък човек. Ако тревожността е силна, имате безсъние, чести пристъпи на паника или постоянен плач, споделете и с лекаря си, защото психическото ви спокойствие е важно както за вас, така и за бебето.

 Относно бащата – ако засега е „силен само на думи“, нормално е това да ви разклаща. Добре е спокойно да прецените на какво реално можете да разчитате и как бихте се организирали, ако подкрепата не е такава, каквато ви се иска. Това не означава непременно раздяла, а означава вътрешна сигурност за вас. Опитайте се да поговорите с него и да обясните как се чувствате и какви са вашите емоционални нужди. Истината е, че никой не се чувства напълно готов за родителството. Майчинството често започва със страх, но с любов. А самият факт, че се тревожите дали ще се справите, показва, че ви е грижа – а това е основата да бъдете добра майка.

При нужда за повече насоки и емоционална подкрепа по време на бременността и след това – елате за разговор.

С уважение и грижа,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Докато чета най-силно се усеща не толкова проблемът с работата или семейството, а чувството, че сте останала сама с усилията си — давате много, стараете се всички да са добре, а вместо близост получавате критика и отдръпване. Тогава е напълно естествено вътре във вас да се появи болка и сълзите да идват лесно. Те не са слабост, а начин психиката ви да покаже: „Имам нужда и аз да бъда видяна.“

Често, когато човек постоянно се грижи за другите, зад това стои една дълбока нужда — да има близост, да бъде оценен, приет и спокоен във връзките си. Когато това не се случва, не просто се разочароваме — чувстваме се ненужни или недостатъчни.

Предполагам, че в тези моменти не ви боли толкова от думите на другите, колкото от усещането, че колкото и да се стараете, пак не достигате до тях.
Предлагам ви да се спрете за миг върху емоцията, която стои под сълзите.
Ако я назовете с една дума — по-скоро е тъга, самота, безсилие или страх да разочаровате хората.  Това е важно, защото когато разпознаем истинското чувство, можем да разберем и нуждата зад него. А нуждите не са каприз — те са основа на близостта. В момента изглежда сте в позицията да давате грижа, но без да получавате емоционална опора обратно.

Заедно с психолог може да се опитате да останете в контакт със себе си — да разпознавате кога се пренапрягате, кога търсите одобрение чрез усилие и как постепенно да изразявате нуждите си без чувство за вина.

Близостта не се постига чрез повече старание, а чрез повече автентичност.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравей, Боряна,

Това което описваш се вписва много добре в начина, по който в когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) агорафобията. Аз работя с тази парадигма.

При теб проблемът не е самото пътуване, нито разстоянието, а една конкретна катастрофична интерпретация:
„Ще изгубя контрол над тялото си и ще се напикая, а няма да мога да избягам“.

Когато тази мисъл се появи, мозъкът я възприема като реална опасност → активира тревожност → тревожността усилва телесните усещания в корема и пикочния мехур → ти започваш да проверяваш дали можеш да издържиш, колко остава, къде е изходът → усещанията се усилват още повече.
Така се получава порочен кръг: мисъл → тревожност → телесни усещания → наблюдение/контрол → още тревожност → още мисли…

Всъщност това, което поддържа страха ти, не е възможността да се напикаеш, а опитът ти да предотвратиш напълно тази възможност.

Затова и 10-минутно пътуване може да изглежда по-трудно от самолет – при самолета приемаш, че нямаш контрол, а при кратките разстояния постоянно проверяваш дали все още го имаш. Именно това „наблюдаване на пикочния мехур“ държи мозъка в режим на опасност.

В КПТ работим в две основни посоки:

Промяна на отношението към мисълта, като целта не е да се убедиш на 100%, че няма да стане нищо, а да можеш да понесеш мисълта „възможно е да ми се допишка и да стане неудобно“, без да реагираш с бягство или проверки.

Постепенно прекъсване на избягването и на спасителните стратегии -такси, следене на време, мислено измерване на разстоянието, търсене на тоалетни, връщане назад — те временно намаляват тревожността, но обучават мозъка, че ситуацията е опасна.

Затова подобрението идва не когато се успокоиш, а когато останеш достатъчно дълго в ситуацията, за да види мозъкът ти, че тревожността спада сама и контролът не се губи.

Относно медикаменти — те могат да намалят интензитета на тревожността и да помогнат да правиш упражненията, но не променят самия механизъм. Затова се използват като подкрепа, не като основно лечение.

По-важното е експозициите да бъдат много постепенни и повтаряеми, като целта не е да се чувстваш спокойна, а да останеш в ситуацията достатъчно дълго, докато тревожността започне сама да намалява.

Надявам се да съм била полезна, насреща съм за други въпроси.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравейте, г-жо Петрова,

Благодаря ви, че споделяте толкова открито болката си. От написаното личи силно напрежение, което преживявате във връзката с дъщеря ви. Продължителните конфликти, които описвате, са тежки за всеки родител и е напълно разбираемо, че търсите посока и подкрепа.

Важно е да се отбележи, че различията между родител и пораснало дете – в начина на живот, ценностите, темпото на развитие и изборите – са честа причина за силни сблъсъци. Когато очакванията ни са много ясни и силни, а другият не ги споделя, напрежението лесно прераства в дълги и изтощителни конфликти, особено ако и двете страни се чувстват неразбрани.

От това, което описвате, се очертават няколко важни посоки за размисъл:

• доколко вашите тревоги са свързани с бъдещето и сигурността на дъщеря ви, а не толкова с настоящото ѝ поведение;
• как критичният тон и високите изисквания, макар и с добри намерения, могат да засилят съпротивата и дистанцията;
• границата между грижата и контрола, която често е много трудна за родителите на пораснали деца;
• осъзнаването, което самата вие правите – че очакването другите да мислят и чувстват като нас води до още повече болка.

Понякога първата стъпка към намаляване на конфликтите не е промяна в другия, а в начина, по който изразяваме тревогите и очакванията си – по-кратко, по-рядко и с повече фокус върху собствените чувства, а не върху обвинения или изисквания.

Надявам се този отговор да ви даде повод за размисъл и леко облекчение. Темата, която повдигате, е дълбока и не се решава бързо, но осъзнаването, което показвате, е важна първа крачка.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравейте,

Това, което описвате е изтощително преживяване, тъжно е, че се чувствате така. Дълго време сте поставяли себе си на последно място. Животът „на автопилот“, постоянната грижа за другите и мълчанието, често водят до усещането, че човек губи връзка със себе си. Това не е слабост, а важен сигнал, че собствените ви нужди са били пренебрегвани твърде дълго.

Импулсите за самонараняване, обикновено не означават желание за смърт, а силна потребност болката да спре. Добре е още сега да помислите как бихте могли да се погрижите за себе си в моменти, когато напрежението се засилва – да разпознавате ранните сигнали, че става трудно, и да имате под ръка няколко начина за кратко облекчение (например заземяване чрез дишане, писане, студена вода или друга стратегия за отлагане на импулса), както и яснота към кого бихте могли да се обърнете, ако усетите, че не се справяте сама. Ако в даден момент почувствате, че вече не сте в безопасност, е изключително важно незабавно да потърсите помощ или подкрепа от близък човек.

На този етап не е необходимо да правите големи промени. Достатъчно е да започнете с много малки и реалистични стъпки – например кратки моменти всеки ден, които са само за вас. Не искам да мислите, че това е егоизъм, това са базови психологически нужди и потребности.

Преживяването, което описвате, наподобява състояние на дълбоко емоционално изчерпване и депресивно натоварване, с което е препоръчително да се работи. Може да потърсите специалист, колега, когато сте готова за промяна и работа върху себе си. Нужна ви е промяна. Постепенно започнете да търсите път към възстановяване на усещането за себе си отвъд ролите, които изпълнявате. Не знам дали ме разбирате, но заслужавате голяма доза внимание и подкрепа. Просто сте много, много уморена…

Доверете се, погрижете се за себе си!

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

На база на споделеното от вас може да се заключи, че в момента преживявате натрупване на няколко взаимосвързани трудности – социална тревожност, повтарящи се токсични взаимоотношения и склонност да приемате определени мисли и интерпретации като факти. Подобна комбинация често води до усещане за обърканост, емоционално изтощение и понижено чувство за контрол, особено в периода на юношеството.

Важно е да се подчертае, че тези затруднения не са признак за лична слабост или „дефект“, а резултат от усвоени модели на мислене и поведение, които могат да бъдат променяни. Първа стъпка в този процес е повишаването на осъзнатостта – да се научите да разграничавате фактите от автоматичните мисли и предположенията. Полезна практика е записването на тревожните мисли и последващото им проверяване чрез въпроси като: „Какви доказателства имам?“ и „Има ли алтернативно обяснение?“.

По отношение на социалната тревожност е препоръчително постепенно и контролирано излагане на социални ситуации, които в момента избягвате. Целта не е да се чувствате напълно спокойна веднага, а да останете в ситуацията достатъчно дълго, за да установите, че тревожността намалява сама по себе си. Работата в малки, реалистични стъпки е ключова.

С последователна психотерапевтична подкрепа тези трудности са преодолими. Целта е постепенно изграждане на по-стабилно усещане за себе си, по-добра регулация на тревожността и по-ясни граници във взаимоотношенията.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Това, което описвате, звучи като естествена потребност на едно 20-годишно момиче да бъде чуто и разбрано – както в семейството си, така и в партньорската връзка.

Желанието ви за повече разбиране от родителите и повече внимание от партньора е сигнал за емоционални нужди, които в момента не са посрещнати по начина, по който ви е нужен. Всеки човек има нужда от свързаност, валидиране и сигурност, особено в период като ранната зрялост, когато се оформя идентичността и автономията.

Важно е да направим разлика между потребност и обвинение. Начинът, по който изразявате позицията си, може да влияе върху това как тя се чува от другите, но самото ви желание да бъдете разбрана е напълно легитимно. Фактът, че близките ви реагират с етикети („неблагодарна“, „лоша“, „маниачка“) може да говори повече за техните ограничения в емоционалната комуникация, отколкото за вашата стойност като човек.

Би било полезно да се запитате:

• Какво точно ми липсва и как бих искала да го получа?
• Как изразявам нуждите си – с очакване, с уязвимост, с гняв?
• Как се чувствам, когато ме наричат по този начин, и как това влияе на образа ми за самата мен?

Тук не става дума за това кой е „прав“ и кой „греши“, а за това дали вашите емоции имат място и дали си позволявате да им вярвате. Вие имате право да искате повече близост и внимание, както имате право и да се учите как да ги заявявате по начин, който да не ви наранява допълнително.

Ако усещате, че тези послания от семейството и партньора започват да подкопават самоуважението ви, това е важен сигнал, който заслужава внимание и подкрепа. вие не  сте „твърде много“ – възможно е просто да сте в среда, която не откликва на това, което сте. Помислете…

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Много съжалявам за загубата ви. Често пъти живота ни сблъсква с подобни житейски кризи. Да загубите любимото си куче по такъв начин, докато самата вие сте била в болница и без възможност да го защитите е травмиращо и е разбираемо, че се чувствате срината и без сили. Кучето ви не е било просто животно, то е било част от живота ви. Още по-тежко е, че вместо съчувствие сте срещнали безразличие и подигравки. Когато човек страда и не е видян, болката става още по-голяма.

В моменти като този не съществуват бързи решения, но има малки неща, които могат да направят болката по-поносима и да ви помогнат да не останете сама в нея:

1. Ако ви идва да плачете – плачете. Ако усещате гняв – позволете си го. Скръбта не минава по-бързо, когато я потискаме, тя става по-тежка.

2. Опитайте се да не мислите как ще живеете оттук нататък или дали ще се справите изобщо. Фокусът нека бъде само върху днешния ден. Достатъчно е да си кажете: „Днес ще издържа.“

3.Ако близките продължават да омаловажават болката ви или се подиграват, можете да се отдръпнете за известно време от тях.

4. Може да помогне да направите нещо, като малки ритуали в памет на кучето. Да напишете няколко думи до него, да запалите свещ, да пазите негова снимка или предмет. Така давате форма на любовта си.

5. Ако усетите, че мислите за смъртта стават по-силни, може да е добре да потърсите контакт – с човек, на когото имате доверие, или със специалист.

Болката няма да изчезне, но ще се променя с времето -  ще стане по-поносима. Това не означава да забравите, а да продължите да живеете с любовта, без тя да ви унищожава.

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Ситуацията, в която се намирате, е отрицателно емоционално наситена и е разбираемо да изпитвате объркване, болка и недоверие. Когато партньорът казва, че обича и иска да бъде с теб завинаги, но едновременно с това поддържа интензивна връзка с друга жена, възниква сериозно вътрешно противоречие. В психологията това се нарича разминаване между думи и действия, а именно то разклаща доверието и чувството за сигурност във връзката.

Продължителните разговори с друга жена, емоционалната близост и желанието му да остава да преспива при нея, дори под претекст „да приключи нещата“, представляват форма на емоционална изневяра и вид манипулация. Независимо дали има физически контакт или не, това поведение нарушава основните граници на партньорската връзка. Любовта не се доказва с думи, а с действия, които създават спокойствие, сигурност и уважение.

Недоверието, което изпитвате, не е признак на слабост или прекомерна ревност, а здравословна реакция на ситуация, в която нуждите ви не са зачитани. В стабилната връзка няма място за трети човек, който постоянно присъства емоционално. Човек, който наистина иска да бъде с партньора си, прекъсва подобни връзки ясно и окончателно, без да оставя съмнения.

Важно е да си дадете сметка как се чувствате вие в тази връзка – дали изпитвате спокойствие и доверие, или живеете в постоянна тревога и несигурност. Любовта не изисква да търпите болка, за да я запазите. Поставянето на ясни лични граници не е ултиматум, а форма на самоуважение. Да заявите, че не можете да бъдете във връзка, в която присъства друг човек, е напълно основателно.

Най-важното е да наблюдавате действията, а не обещанията. Те показват истинското намерение. Вие не искате прекалено много – искате уважение и честност. Това са основни потребности във всяка пълноценна връзка.

И помнете, че любовта не трябва да боли!

Поздрави,

Кристина Мерамджиева