Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Не става ясно на колко години е синът ви, а това има значение – ако е в тийнейджърска възраст, подобни реакции могат да са по-силни заради хормоналните промени и по-голямата емоционална чувствителност.

Ситуацията, която описвате, наистина е много напрягаща за един родител, но е важно да се има предвид, че тук се наслагват както физически, така и емоционални фактори. При диабет тип 1 високата кръвна захар и неразположението (като повръщане) често влияят и на поведението – детето може да стане по-раздразнително, импулсивно, дори агресивно. Това не е „нарочно“ поведение, а реакция на организма.

От друга страна, вероятно той преживява и силен вътрешен стрес – страх, че не се чувства добре, напрежение, усещане за загуба на контрол. В такива моменти гневът често е начин да изрази това, което не може да каже по друг начин.

Фактът, че реагира така спрямо вас, не означава, че ви отхвърля – по-скоро обратното. Обикновено именно към най-близкия човек се насочват тези реакции, защото там детето се чувства най-сигурно. На този етап най-важното е да се запази спокойствие и да не се влиза в спор. Когато състоянието му се стабилизира, може спокойно да се върнете към случилото се и да говорите за емоциите му.

Мога да ви дам да пробвате нещо практично:
– В момента на изблик се опитайте да говорите кратко и спокойно, без обяснения („Виждам, че ти е много трудно, ще съм тук, когато се успокоиш“).
– По-късно поставете ясна граница, но без обвинение („Разбирам, че ти беше зле, но обидите не са окей“).

Ако подобно поведение се повтаря или е много силно изразено, е добре да се обсъди както с лекуващия лекар, така и с психолог.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Това което описвате може да бъде много притеснително за един родител – да вижда, че детето му изпитва страх и несигурност в ежедневни ситуации. Важно е първо да знаете, че подобни преживявания при тийнейджърите не са толкова редки и не означават непременно, че се е случило нещо конкретно или травматично. Понякога тревожността се развива постепенно и може да бъде свързана с чувствителност към социалната среда, ниска увереност или повишена вътрешна тревожност.

Фактът, че дъщеря ви се чувства по-спокойна, когато е близо до вас, показва, че вие сте нейната сигурна опора. Това е много ценен ресурс. В същото време обаче е важно постепенно и внимателно да се работи върху изграждането на усещане за сигурност и самостоятелност и извън вашето присъствие.

Добра първа стъпка е да продължите да разговаряте спокойно с нея, без натиск и без да омаловажавате страха ѝ. Опитайте се да проявявате любопитство към това какво точно усеща, когато е сред хора – дали изпитва притеснение, че ще бъде наблюдавана, оценявана или че може да се случи нещо лошо. Понякога самото назоваване на тези чувства помага на тийнейджъра да ги разбере по-добре.

Също така може постепенно да я насърчавате към малки и постижими стъпки – например кратки разходки на познати места, първоначално заедно, а след това за кратко сама. Важно е процесът да бъде плавен и без принуда, за да не се засилва тревожността.

Казвате, че страхът влияе върху ежедневието ѝ и социалните контакти, бих препоръчала и консултация с детски психолог или психотерапевт. Срещите със специалист могат да помогнат на дъщеря ви да разбере откъде идва тревожността и да научи техники за справяне със страха и напрежението. Много млади хора се чувстват значително по-добре след такава подкрепа.

Най-важното е тя да усеща, че не е сама в това преживяване и че вие сте до нея без осъждане. Подкрепата, търпението и спокойното отношение на родителя са ключови фактори за преодоляване на подобни трудности.

Пожелавам ви търпение и спокойствие – с правилната подкрепа и постепенно изграждане на увереност много млади хора успешно преодоляват подобни страхове.

С разбиране и уважение,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Много съжалявам, че преминавате през толкова труден период. От това, което споделяте, се усеща колко много страх и безсилие сте натрупали. Когато човек е под толкова силен и продължителен стрес – семейни трудности, финансово напрежение, здравословни проблеми и тревожни новини около нас – е напълно възможно тялото и психиката да реагират с тревожност, паник атаки, безсъние и усещане за изтощение. Важно е да не оставате сама с всичко това. Подкрепата от специалист може да бъде много ценна в такъв момент. Добре е също приемът на медикаменти като ксанакс да бъде обсъден с лекар психиатър, който да проследи състоянието Ви и да прецени най-подходящото лечение. Понякога, когато тревожността е много силна, комбинацията между медицинска и психологическа подкрепа помага най-много.

Опитайте, доколкото е възможно, да бъдете по-добра към себе си в този период. Дори малки неща могат да помогнат на нервната система да се успокои – бавно и дълбоко дишане, кратки разходки, ограничаване на тревожните новини, разговор с близък човек. Когато се появи паника, опитайте да се фокусирате върху дишането си и върху това, което е около Вас тук и сега – това често помага на тялото постепенно да излезе от състоянието на силна тревога.

Страховете за бъдещето и за сигурността са разбираеми, особено когато постоянно чуваме тревожни новини. Но е важно да помним, че нашият ум понякога ни показва най-страшните възможни сценарии, когато сме изтощени и уплашени. В такива моменти най-полезно е да се фокусираме върху нещата, които са под наш контрол днес – грижата за себе си, за близките ни и малките стъпки напред.

Моля Ви, потърсете подкрепа от специалист във Вашия град, ако имате тази възможност. Не сте сама и има начини да се почувствате по-спокойна и по-стабилна с времето и с правилната помощ.

Пожелавам Ви сила и спокойствие. Грижата за себе си в този момент е много важна.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Мога да доловя колко тежко ви е в момента. Раздялата сама по себе си е болезнена, но когато е свързана с изневяра – и то не за първи път – болката става по-дълбока и по-разклащаща. Напълно нормално е да се чувствате сякаш сте в дупка. Това е място на разочарование, наранено доверие и умора от даване на нови шансове.

Искам да знаете нещо много важно: случващото се не е доказателство, че не сте достатъчна. Когато изневярата се повтаря, това вече не е случайна грешка, а модел на поведение. А този модел е на приятелят ви – не на вас.

В подобни ситуации често се активира нашата най-уязвима част – онази вътрешна част, която се страхува от изоставяне и копнее да бъде обичана и избрана. Възможно е точно тази част сега да боли най-силно във вас. Това е човешко и е разбираемо.

Понякога се включва и един по-критичен вътрешен глас, който пита:
„Как отново допуснах това?“ „Защо повярвах?“

Бих искала постепенно да започнем да усилваме един трети глас – Вашият Здрав възрастен. Това е онази стабилна част във вас, която може спокойно да каже:
„Боли ме, но аз заслужавам вярност и уважение.“ „Нечие предателство не определя моята стойност.“

През следващите дни ви предлагам едно упражнение. Вземете лист и напишете три кратки абзаца:

1. Какво чувства моето наранено сърце в момента?
   Бъдете напълно искрена.
2. От какво наистина имам нужда в една връзка?
   (Сигурност? Спокойствие? Лоялност? Уважение?)
3. Какво бих казала на най-близката си приятелка, ако тя беше на мое място?

Отговорът на третия въпрос е гласът на Вашия Здрав възрастен. Прочитайте го, когато Ви стане трудно.

Това, че сте давали шансове, не говори за слабост. Това говори за способността Ви да обичате и да се надявате. Но здравата любов не изисква да приемате болка отново и отново. Сега задачата не е да спасявате връзката. Сега задачата е да се погрижите за себе си.

Не сте сама в този процес. Потърсете ме ако имате нужда от повече разбиране и подкрепа.

С уважение към чувствата ви и с грижа към вътрешната ви стабилност:

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Бременността е огромна промяна – физическа, емоционална и житейска, а когато усещате, че нямате реална подкрепа от бащата, тревожността става още по-силна. В този период хормоните също усилват чувствителността и страховете, така че не мислете, че сте слаба – просто преминавате през много голяма адаптация. Почти всяка бъдеща майка си задава въпроса дали ще се справи и дали ще бъде достатъчно добра. Увереността не идва изведнъж, тя се изгражда постепенно, с малки стъпки и с реален опит.

 Когато започнат мисли от типа „Ами ако не се справя?“ или „Ами ако остана сама?“, опитайте се да се върнете в настоящето и да си зададете въпроса какво конкретно можете да направите днес, а не след месеци. Тревожността обича бъдещето, но силата ви е в настоящия момент. Много е важно да не оставате сама с тези чувства – потърсете подкрепа от майка, приятелка, сестра или друг близък човек. Ако тревожността е силна, имате безсъние, чести пристъпи на паника или постоянен плач, споделете и с лекаря си, защото психическото ви спокойствие е важно както за вас, така и за бебето.

 Относно бащата – ако засега е „силен само на думи“, нормално е това да ви разклаща. Добре е спокойно да прецените на какво реално можете да разчитате и как бихте се организирали, ако подкрепата не е такава, каквато ви се иска. Това не означава непременно раздяла, а означава вътрешна сигурност за вас. Опитайте се да поговорите с него и да обясните как се чувствате и какви са вашите емоционални нужди. Истината е, че никой не се чувства напълно готов за родителството. Майчинството често започва със страх, но с любов. А самият факт, че се тревожите дали ще се справите, показва, че ви е грижа – а това е основата да бъдете добра майка.

При нужда за повече насоки и емоционална подкрепа по време на бременността и след това – елате за разговор.

С уважение и грижа,

Кристина Мерамджиева

Здравейте,

Докато чета най-силно се усеща не толкова проблемът с работата или семейството, а чувството, че сте останала сама с усилията си — давате много, стараете се всички да са добре, а вместо близост получавате критика и отдръпване. Тогава е напълно естествено вътре във вас да се появи болка и сълзите да идват лесно. Те не са слабост, а начин психиката ви да покаже: „Имам нужда и аз да бъда видяна.“

Често, когато човек постоянно се грижи за другите, зад това стои една дълбока нужда — да има близост, да бъде оценен, приет и спокоен във връзките си. Когато това не се случва, не просто се разочароваме — чувстваме се ненужни или недостатъчни.

Предполагам, че в тези моменти не ви боли толкова от думите на другите, колкото от усещането, че колкото и да се стараете, пак не достигате до тях.
Предлагам ви да се спрете за миг върху емоцията, която стои под сълзите.
Ако я назовете с една дума — по-скоро е тъга, самота, безсилие или страх да разочаровате хората.  Това е важно, защото когато разпознаем истинското чувство, можем да разберем и нуждата зад него. А нуждите не са каприз — те са основа на близостта. В момента изглежда сте в позицията да давате грижа, но без да получавате емоционална опора обратно.

Заедно с психолог може да се опитате да останете в контакт със себе си — да разпознавате кога се пренапрягате, кога търсите одобрение чрез усилие и как постепенно да изразявате нуждите си без чувство за вина.

Близостта не се постига чрез повече старание, а чрез повече автентичност.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравей, Боряна,

Това което описваш се вписва много добре в начина, по който в когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) агорафобията. Аз работя с тази парадигма.

При теб проблемът не е самото пътуване, нито разстоянието, а една конкретна катастрофична интерпретация:
„Ще изгубя контрол над тялото си и ще се напикая, а няма да мога да избягам“.

Когато тази мисъл се появи, мозъкът я възприема като реална опасност → активира тревожност → тревожността усилва телесните усещания в корема и пикочния мехур → ти започваш да проверяваш дали можеш да издържиш, колко остава, къде е изходът → усещанията се усилват още повече.
Така се получава порочен кръг: мисъл → тревожност → телесни усещания → наблюдение/контрол → още тревожност → още мисли…

Всъщност това, което поддържа страха ти, не е възможността да се напикаеш, а опитът ти да предотвратиш напълно тази възможност.

Затова и 10-минутно пътуване може да изглежда по-трудно от самолет – при самолета приемаш, че нямаш контрол, а при кратките разстояния постоянно проверяваш дали все още го имаш. Именно това „наблюдаване на пикочния мехур“ държи мозъка в режим на опасност.

В КПТ работим в две основни посоки:

Промяна на отношението към мисълта, като целта не е да се убедиш на 100%, че няма да стане нищо, а да можеш да понесеш мисълта „възможно е да ми се допишка и да стане неудобно“, без да реагираш с бягство или проверки.

Постепенно прекъсване на избягването и на спасителните стратегии -такси, следене на време, мислено измерване на разстоянието, търсене на тоалетни, връщане назад — те временно намаляват тревожността, но обучават мозъка, че ситуацията е опасна.

Затова подобрението идва не когато се успокоиш, а когато останеш достатъчно дълго в ситуацията, за да види мозъкът ти, че тревожността спада сама и контролът не се губи.

Относно медикаменти — те могат да намалят интензитета на тревожността и да помогнат да правиш упражненията, но не променят самия механизъм. Затова се използват като подкрепа, не като основно лечение.

По-важното е експозициите да бъдат много постепенни и повтаряеми, като целта не е да се чувстваш спокойна, а да останеш в ситуацията достатъчно дълго, докато тревожността започне сама да намалява.

Надявам се да съм била полезна, насреща съм за други въпроси.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравейте, г-жо Петрова,

Благодаря ви, че споделяте толкова открито болката си. От написаното личи силно напрежение, което преживявате във връзката с дъщеря ви. Продължителните конфликти, които описвате, са тежки за всеки родител и е напълно разбираемо, че търсите посока и подкрепа.

Важно е да се отбележи, че различията между родител и пораснало дете – в начина на живот, ценностите, темпото на развитие и изборите – са честа причина за силни сблъсъци. Когато очакванията ни са много ясни и силни, а другият не ги споделя, напрежението лесно прераства в дълги и изтощителни конфликти, особено ако и двете страни се чувстват неразбрани.

От това, което описвате, се очертават няколко важни посоки за размисъл:

• доколко вашите тревоги са свързани с бъдещето и сигурността на дъщеря ви, а не толкова с настоящото ѝ поведение;
• как критичният тон и високите изисквания, макар и с добри намерения, могат да засилят съпротивата и дистанцията;
• границата между грижата и контрола, която често е много трудна за родителите на пораснали деца;
• осъзнаването, което самата вие правите – че очакването другите да мислят и чувстват като нас води до още повече болка.

Понякога първата стъпка към намаляване на конфликтите не е промяна в другия, а в начина, по който изразяваме тревогите и очакванията си – по-кратко, по-рядко и с повече фокус върху собствените чувства, а не върху обвинения или изисквания.

Надявам се този отговор да ви даде повод за размисъл и леко облекчение. Темата, която повдигате, е дълбока и не се решава бързо, но осъзнаването, което показвате, е важна първа крачка.

С уважение,

Кристина Мерамджиева

Психолог

Здравейте,

Това, което описвате е изтощително преживяване, тъжно е, че се чувствате така. Дълго време сте поставяли себе си на последно място. Животът „на автопилот“, постоянната грижа за другите и мълчанието, често водят до усещането, че човек губи връзка със себе си. Това не е слабост, а важен сигнал, че собствените ви нужди са били пренебрегвани твърде дълго.

Импулсите за самонараняване, обикновено не означават желание за смърт, а силна потребност болката да спре. Добре е още сега да помислите как бихте могли да се погрижите за себе си в моменти, когато напрежението се засилва – да разпознавате ранните сигнали, че става трудно, и да имате под ръка няколко начина за кратко облекчение (например заземяване чрез дишане, писане, студена вода или друга стратегия за отлагане на импулса), както и яснота към кого бихте могли да се обърнете, ако усетите, че не се справяте сама. Ако в даден момент почувствате, че вече не сте в безопасност, е изключително важно незабавно да потърсите помощ или подкрепа от близък човек.

На този етап не е необходимо да правите големи промени. Достатъчно е да започнете с много малки и реалистични стъпки – например кратки моменти всеки ден, които са само за вас. Не искам да мислите, че това е егоизъм, това са базови психологически нужди и потребности.

Преживяването, което описвате, наподобява състояние на дълбоко емоционално изчерпване и депресивно натоварване, с което е препоръчително да се работи. Може да потърсите специалист, колега, когато сте готова за промяна и работа върху себе си. Нужна ви е промяна. Постепенно започнете да търсите път към възстановяване на усещането за себе си отвъд ролите, които изпълнявате. Не знам дали ме разбирате, но заслужавате голяма доза внимание и подкрепа. Просто сте много, много уморена…

Доверете се, погрижете се за себе си!

Поздрави,
Кристина Мерамджиева

Здравейте,

На база на споделеното от вас може да се заключи, че в момента преживявате натрупване на няколко взаимосвързани трудности – социална тревожност, повтарящи се токсични взаимоотношения и склонност да приемате определени мисли и интерпретации като факти. Подобна комбинация често води до усещане за обърканост, емоционално изтощение и понижено чувство за контрол, особено в периода на юношеството.

Важно е да се подчертае, че тези затруднения не са признак за лична слабост или „дефект“, а резултат от усвоени модели на мислене и поведение, които могат да бъдат променяни. Първа стъпка в този процес е повишаването на осъзнатостта – да се научите да разграничавате фактите от автоматичните мисли и предположенията. Полезна практика е записването на тревожните мисли и последващото им проверяване чрез въпроси като: „Какви доказателства имам?“ и „Има ли алтернативно обяснение?“.

По отношение на социалната тревожност е препоръчително постепенно и контролирано излагане на социални ситуации, които в момента избягвате. Целта не е да се чувствате напълно спокойна веднага, а да останете в ситуацията достатъчно дълго, за да установите, че тревожността намалява сама по себе си. Работата в малки, реалистични стъпки е ключова.

С последователна психотерапевтична подкрепа тези трудности са преодолими. Целта е постепенно изграждане на по-стабилно усещане за себе си, по-добра регулация на тревожността и по-ясни граници във взаимоотношенията.

Поздрави,

Кристина Мерамджиева