Марина Кунчева

Здравейте,

От това, което описвате, впечатление прави не толкова самият проблем, свързан с ерекцията или еякулацията, а цялостната промяна в състоянието на Вашия син през последния месец – отказът да говори, липсата на апетит, загубата на интерес към неща, които преди са му носили удоволствие, постоянният плач, отчаянието и силната тревожност. Симптомите, които описвате – усещане, че не може да диша, ускорен пулс и подкосяване на краката – могат да бъдат прояви на силна тревожност или паническа реакция, но без преглед не може да се направи заключение.

На 14-годишна възраст настъпват множество физически и хормонални промени и е нормално момчетата да изпитват притеснения, свързани със сексуалното развитие. Въпреки това реакцията, която описвате, е значително по-интензивна от обичайните притеснения в пубертета и заслужава своевременна професионална оценка.

Моят съвет е да не се опитвате повече да го убеждавате, че "всичко е нормално" или че "трябва да приеме, че е пораснал". Макар това да е казано с най-добри намерения, в момента той вероятно преживява силен страх и не може да възприеме тези уверения. По-важно е да почувства, че е разбран и че няма да бъде съден за това, което преживява.

Добре е възможно най-скоро да организирате консултация с детски и юношески психиатър или клиничен психолог, който работи с деца и юноши. Ако има възможност, може да бъде извършен и преглед от детски уролог или ендокринолог, за да се изключат медицински причини за оплакванията му. Най-добрият подход е различните специалисти да работят съвместно, ако това се наложи.

Докато чакате консултацията:

• бъдете спокойни и му показвайте, че сте до него;
• избягвайте натиск, многократни разговори и настояване да обяснява какво чувства, ако не е готов;
• наблюдавайте дали спи, храни ли се, излиза ли от стаята си, общува ли с приятели и дали споделя мисли за безнадеждност или нежелание да живее.

Ако забележите, че отказва напълно храна и течности, не става от леглото, започне да говори, че животът няма смисъл, или изрази мисли да се нарани, не отлагайте – потърсете незабавна психиатрична помощ чрез най-близкото спешно отделение.

Разбирам колко уплашени сте като родители. Най-важното, което бих искала да Ви кажа, е, че не сте сами и че подобни състояния подлежат на диагностика и лечение. Колкото по-рано бъде направена оценка от специалист, толкова по-голям е шансът синът Ви да получи навременната помощ, от която има нужда.

Здравейте,

1. Сядане в колата

2. Палене на двигателя

3. 5 минути каране в тих квартал

4. Каране до магазин

5. По-натоварена улица

6. Магистрала

Здравейте!

Звучи като да носите много болка и напрежение наведнъж, и е напълно разбираемо да се чувствате объркана и изтощена.

Ще разделя нещата на две, защото проблемите са различни, но се влияят един от друг.

Относно съпругът Ви: Дали болката Ви е заради порното или по-скоро заради нарушеното доверие и лъжата? Или заради това, че чувствата Ви не са зачетени, особено след като вече сте му казали колко Ви наранява това заради минал опит? Как се чувствате извън това в отношенията Ви, а и Вие като жена? Чувствате ли се уверена, свободна в тялото си, привлекателна? Какви са разбиранията Ви относно порнографските материали и какво по-конкретно Ви нарани? Вашите разбирани съвпадат ли с неговите- какво за него значи да гледа порно? Възможно е да има разминаване във възгледите Ви по темата? Говорили ли сте за това?

От една страна имате право да поставите граници за това какво Ви наранява, но от друга- това е неговото тяло и той също има право да разполага лично с него. По-работещо от забраната е диалога- да обсъдите разминаването, като че ли липсва спокоен, открит разговор по темата.

Ако няма промяна и разговорите се въртят в кръг, семейна или брачна консултация не е провал, а помощ. Понякога трети човек е нужен, за да се чуят и двете страни.

За дъщеря Ви (12 г.): Това, което описвате, е предизвикателно, но не е необичайно. Важно е да знаете: зад поведението ѝ почти винаги стои страх, обърканост или чувство, че не е разбрана, а не „лошо дете“.

Няколко ключови неща:

• Заключване, бунт, отказ от училище, вейп – това са червени флагчета, че нещо вътре страда.
• Колкото повече натиск и контрол усеща, толкова повече ще се затваря.

Какво може да помогне:

1. Един разговор без наказания и заплахи
• кажете ѝ не „грешиш“, а
  „Много се тревожа за теб. Обичам те и искам да разбера какво се случва с теб.“
2. Не започвайте с вейпа или училището.
   Започнете с чувствата ѝ:
• „Трудно ли ти е?“
• „Нещо натоварва ли те в момента?“
3. Ако отказва да говори с Вас – детски психолог е много добра идея.
   Това не означава, че „нещо ѝ има“, а че има нужда от безопасно място да се изрази.
4. Ясни, но спокойни граници:
• „Не ти е позволено да не се прибираш след ... часа“
• „Не е допустимо да не ходиш на училище.“
  Без викане, но с постоянство.

Също, говорите за това, че Вие имате проблем с дъщеря Ви. Съпругът Ви участва ли в разговорите? Служи ли като авторитет и успява ли да постави добре граници? Във възрастта на дъщеря Ви би било удачно ако и таткото се включва активно- не през сила, а през добронамерена категоричност.

И в ситуацията с мъжа Ви, и в ситуацията с дъщеря Ви като че ли липсва спокоен и равнопоставен диалог, а по-скоро често се стига до забрани и противопоставяния. Това понякога се превръща в битка и не е продуктивно. Семеен терапевт би Ви помогнал да изговорите нещата по-продуктивно.

Помислете и за подкрепа за самата Вас – психолог или консултант, само за Вас. Това не е слабост, а грижа.

Желая Ви успех и сим насреща за допълнителни въпроси.

Поздрави,

Марина Кунчева

Психолог

Здравейте,

Благодаря Ви, че се обръщате за помощ и че споделяте открито как се чувствате. Самият факт, че се опитвате да разберете какво се случва с Вас, говори за отговорност към себе си и към детето Ви.

Описаните от Вас симптоми – потиснато настроение, постоянна замисленост, усещане за „вцепеняване“, трудност да мислите ясно – са чести прояви на силно психично напрежение и продължителен емоционален стрес. Те не означават автоматично наличие на психично заболяване. В много случаи подобни състояния възникват в контекста на конфликтни, обвиняващи или емоционално натоварващи отношения, особено когато човек се чувства под постоянен натиск, заплаха или обезценяване.

Когато партньорските отношения са белязани от взаимни обвинения, страх от загуба и борба за контрол, често се стига до силно вътрешно объркване. Човек започва да се съмнява в собствената си адекватност, в реалността на преживяванията си и в собствената си стойност. В този смисъл твърденията, че сте „психично болен“, могат да действат допълнително дестабилизиращо, особено ако вече се чувствате изтощен и несигурен.

Важно е да се подчертае, че поставянето на психиатрична диагноза е медицински и професионален акт, който не може и не бива да се извършва в рамките на партньорски конфликт. Психичното страдание е сигнал, че нещо във вътрешния или външния Ви свят изисква внимание и разбиране, а не етикетиране.

Търсенето на професионална помощ – психиатър или психотерапевт – не означава, че с Вас „има нещо нередно“, а че поемате активна грижа за себе си. Индивидуалната консултация може да Ви помогне:
– да се ориентирате какво точно преживявате;
– да разграничите собствените си чувства от обвиненията на партньора;
– да възстановите способността си да мислите ясно и да вземате решения;
– да намерите по-здравословен начин да се справяте с конфликта, особено с оглед на ролята Ви като родител.

На този етап най-важното е да не оставате сам с преживяванията си. Професионалната среща ще даде пространство, в което да бъдете чут, разбран и подкрепен, без осъждане.

С уважение и готовност за съдействие,
Марина Кунчева, психолог

Уважаема г-жо Кисьова,

Благодаря Ви за доверието и за подробно описаната ситуация. От писмото Ви личи колко силно сте загрижена за сестра си и за нейното емоционално и физическо благополучие.

В динамиката на отношенията между сестра Ви и нейния приятел участват допълващи се вътрешни конфликти – от една страна мъж с изразена нужда от контрол, притежание и страх от изоставяне, а от друга – жена, за която самата връзка, дори и болезнена, изпълнява своята психологична функция.

Често в подобни връзки се въвличат жени, които имат история на емоционална несигурност, ниска самооценка или предишни отношения, в които са заемали подчинена, „спасяваща“ или търпяща роля. В този смисъл е важно да се подчертае, че сестра Ви не е просто „жертва“, а и съучастник в тази динамика – връзката ѝ носи определени ползи, макар и на висока цена. Такива ползи могат да бъдат усещането, че е силно желана и незаменима, че има смисъл и стойност за някого, както и е възможно да й позволява да избягва свои дълбоки страхове от самота, празнота или загуба. Ако е имала и други подобни нейни връзки, това подсказва за повтарящ се вътрешен модел, а не за изолиран случай.

По отношение на Вашата роля като сестра – много важно е да се очертаят граници. Вие не можете да вземете решение вместо нея, нито да я „извадите“ насила от тази връзка, колкото и разрушителна да Ви изглежда тя. Опитите за убеждаване, натиск или директни оценки често имат обратен ефект и могат да засилят нейната зависимост от партньора, като Ви поставят в ролята на „противник“, а него – в ролята на единствен „разбиращ“ човек.

Това, което реално зависи от Вас, е:
– да изразявате загрижеността си спокойно и без обвинения;
– да назовавате конкретни поведения и последици (страх, изтощение, влияние върху детето), без да я засрамвате;
– да поддържате отворен канал за контакт, за да знае, че има към кого да се обърне;
– да насърчите, но не и да налагате, търсенето на професионална помощ – индивидуална психотерапия за нея би била ключова стъпка;
– да следите за реални признаци на опасност, при които е необходимо да се търси и институционална защита.

Важно е също да осъзнаете, че Вие не носите отговорност за нейните избори. Вашата роля е на подкрепящ близък, а не на спасител.

Отделно внимание заслужава и детето, което е свидетел на напрежението – това е допълнителен аргумент за професионална помощ.

В заключение – промяната е възможна само ако сестра Ви сама започне да осъзнава вътрешните причини, поради които остава в тази връзка. Вие можете да бъдете стабилна опора по пътя ѝ, но не и да извървите този път вместо нея.

Насреща съм за допълнителна дискусия или консултация.

Поздрави,

Марина Кунчева

Здравейте! 

Възможно е да има връзка между гнева и безсънието.

Проблемите със съня често са свързани с потиснат гняв и тревожност. Когато тялото е в постоянна „бойна готовност“, умът не може да се отпусне.

Важно е да знаете, че гневът рядко е първична емоция. Под него почти винаги има болка, разочарование, чувство, че не сте чута или видяна, стари, незараснали рани (понякога още от детството)

Когато казвате „цял живот съм гневна“, това навежда на мисълта, че може би дълго време не е имало място за Вашите емоции, нужди, слабост или тъга. Тогава гневът се превръща в щит.

Всичко това може да бъде отработено в дългосрочна психотерапия.

Ето и две кратки стратегии, които можете да прилложите в ежедневието си, докато започнете терапия:

1. Преди сън – не търсете спокойствие, търсете освобождаване.
   Записвайте 5–10 минути всичко, което Ви ядосва. Без цензура. След това затваряте тетрадката.
2. Когато усетите гняв – задайте си въпроса:
   „Какво ми липсва в този момент?“ (не „Какво той прави грешно?“)

Поздрави,

Марина Кунчева