Марина Кунчева

Здравейте!

Разбирам колко трудно и изтощително може да бъде, когато виждате как детето Ви страда, а опитите да помогнете не водят до промяна. Подрастващите често минават през сложни, дълбоки и интензивни емоции, а в същото време все още нямат всички развити умения да се овладеят. Забелязала ли сте нещо в света на дъщеря Ви, на което могат да се дължат тези емоции (промени в отношенията с групата връстници, раздяла, загуба, любовни трепети...)? Винаги ли е била по-напрегнато дете или това е от скоро? С всички и навсякъде ли е така или само у дома и с Вас? Как се изразява тревожността й? Отговорите на всики тези въпроси биха Ви дали някакъв ориентир и също биха насочили към това дали става дума за моментно страдание, свързано с конкертна причина или за нещо по-сериозно, тъй като според описанието Ви (тревожност, раздразнителност, изолация, апатия, трудна комуникация), това може да сочи към депресивно или тревожно разстройство. Тези състояния са често срещани в юношеска и младежка възраст и не са просто „мързел“ или „лош характер“ , а истинско страдание.

Какво можете да направите като родител?

Сменете фокуса на разговора – от „защо си така“ към „виждам, че ти е тежко“

Избягвайте:

• „Какво ти има пак?“
• „Ставай! Направи нещо най-накрая“
• „Голям мързел си! Все си наопаки!”
• „Къде сгрешихме ние?“

Изпробвайте вместо това:

• „Забелязвам, че ти е трудно да ставаш от леглото и си много напрегната. Това не е мързел. Искам да те подкрепя.“
• „Не съм тук да те карам на сила, а да съм до теб.“
• „Ако ти е по-лесно да говориш с някой друг, можем да потърсим човек, на когото имаш доверие.“

Показвайте, че сте винаги там, насреща за разговор, но не настоявайте. Не я изолирайте – но не и я притискайте. Въпреки че се затваря, ако знаете, че има нещо, което я интересува (музика, сериал, книга) – говорете с нея за това или споделете някой момент, без да го използвате като повод за критика. Малките моменти на контакт са по-важни от опити за дълги тежки разговори.

Най-важното – потърсете професионална помощ. Това не е нещо, което може да се „поправи“ с разговор или наказания. Тя има нужда от:

• Психолог – за първоначална оценка и терапия;
• Психиатър – ако се налага медикаментозна подкрепа.

Дори и тя да не иска – вие можете да направите първата стъпка: запишете час, говорете с професионалист как да подходите. Насреща съм ако имате нужда от индивидуална консултация или насока за колега.

Поздрави,
Марина Кунчева

Най-добре е да потърсите психиатър, с когото вече е работила (ако има такъв), или да се свържете с Център за психично здраве във Вашия град- всеки областен град има такъв, а има и психиатрична помощ по спешност. Национална линия за психично здраве: 0700 42 100

Ако състоянието ѝ се влошава (параноя, халюцинации, агресия, опасност за себе си или околните), това може да наложи:

• принудително лечение, ако съществува реален риск.
• лекар да издаде становище за необходимост от хоспитализация, дори без съгласие. Това става чрез съдебна процедура, но в спешни случаи лекар може да нареди временен престой в болница.

Когато не е в криза, опитайте да разговаряте с нея спокойно. Понякога може да помогне да покажете загриженост, а не натиск. Обясните, че лекарствата са за да се чувства по-добре и предложите компромис: да отиде на преглед „само за консултация”.

Сигнали за влошаване:

Следете за признаци, че състоянието се влошава:

• безсъние, затваряне в себе си;
• подозрителност, говорене на себе си;
• твърдения, че някой я следи или контролира.

Здравейте!

 Така ми е трудно да се ориентирам, моля споделете как се проявява тази емоционална зависимост и как техните отношения се отразяват на сина Ви и на семейната динамика. Какво значи променливо емоционално състояние? На колко години е синът Ви?

Поздрави,

Марина Кунчева

Психолог

Здравейте

Зад думите Ви усещам объркване и несигурност. Може би се чувствате отхвърлена,  или не достатъчно оценена, не достатъчно обичана, пренебрегната? Какво още изпитвате? Как се усеща тялото Ви, когато сте около него? Какво Ви държи при него въпреки поведението, което описвате? Това са важни въпроси, които да изследвате сама или с помощта на психотерапевт и имат по-голяма тежест от това някой да Ви даде готов отговор какво да правите.

Прави ми впечатление, че описвате човекът до Вас като „мъжът, с когото живея”- какъв е той за Вас? Как виждате бъдещето си с него? Ако това беше ситуация на приятелка, какво щяхте да й кажете?

Надявам се тези въпроси да Ви помогнат да се разбере малко по-добре. Ако решите да се свържете с психотерапевт, може да видите регистър на психолозите в сайта на Дружеството на психолозите или регистър на психотерапевтите в сайта на Българска асоциация по психотерапия.

Поздрави!

Марина Кунчева

Здравейте, Георги!

Разбирам и дълбоко съчувствам за загубата, която сте преживели. Смъртта на родител е едно от най-болезнените събития, които може да се случат в живота на човек. Състояния като тези, които описвате – засилена тревожност, страх, изолация – често съпътстват процеса на скръб, особено когато загубата е скорошна. Все пак- Вие казвате, че и преди сте бил тревожен, а сега симптомите стигат до степен, която нарушава ежедневието Ви. От тази гледна точка, на първо време бих Ви насочила към консултация с психиатър- той би могъл да изпише медикамент, който да облекчи състоянието в този предизвикателен момент. Добре е да съчетаете това с психотерапия. Междувременно и като допълнение може да разгледате продуктите на Revita за стрес и тревожност и ако е нужно, да се допитате до специалист от сайта.

Поздрави,

Марина Кунчева

Здравейте!

 Разбирам, че преминавате през тежък момент, който е важен не само за Вас или партньорът Ви, но и за цялата семейна система. Детето Ви е във възраст, в която има нужда от спокойна, предвидима среда, в която да учи как да се справя с емоциите и импулсите си и татко му е сериозен пример за това. Това, освен обичта към съпруга Ви и желанието да запазите семейството Ви, може да е сериозен мотиватор да потърсите път към овладяване на зависимостта на мъжа Ви. Хубаво е да разберете и какво е това, което би мотивирало него самият да поеме отговорност и да се ангажира в лечение.

 Ето няколко конкретни насоки:

1. Назовете нещата с истинските им имена

И за Вас, и за съпругът Ви е важно да сте наясно, че това не е просто „лош навик”. Хазартната зависимост е официално признато психично разстройство. Това означава, че партньорът Ви се нуждае от професионално лечение, а не само от подкрепата на близките, воля или обещания да "спре".

2. Говорете открито и категорично с него

Говорете– спокойно, без обвинения. Опитайте се да изразите тревогата си, когато и двамата сте спокойни. Вместо обвинения, използвайте “аз-съобщения”, например:

• „Аз се чувствам уплашена и притеснена, когато виждам как хазартът влияе на нашето семейство.“
• „Имам нужда да знам, че можем да се справим заедно, но само ако потърсиш помощ.“

3.       Поставете граници – твърди, но с любов

Любовта не означава да търпите разрушително поведение. Дайте ясно да се разбере, че сте готова да помогнете, но не и да поемате последиците вместо него (напр. изплащане на дългове, лъжи пред близки и т.н.).

4.       Грижете се и за себе си

Да обичате зависим човек често води до изтощение и объркване. Помислете дали и Вие самата не бихте се възползвала от психологическа подкрепа. Това не е егоизъм – това е опит да изградите устойчивост.

Къде конкретно можете да потърсите подкрепа?

Центрове за зависимости / терапевтични програми:

• Национален център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА) – предоставя информация, програми и контакти с професионалисти.
• Асоциация „Солидарност“ – София – специализирана терапевтична програма за зависимости (има и групова терапия).
• Център за интегрирано лечение на зависимости „Жива“ – София – предлага психологическа и психиатрична помощ.
• Клиника Канчелов- специализирани терапевтични програми.
• Център „Хибара“ – Варна – включва индивидуална, семейна и групова терапия.

Медикаментозно лечение

• Ако има съпътстващи проблеми (депресия, тревожност, импулсивност), психиатър може да предпише лекарства. Те не лекуват самата зависимост, но подпомагат терапията.

Насреща съм при нужда от допълнителни въпроси. Успех!

Марина Кунчева
Психолог

Здравейте,

Съчувствам за начина, по който се чувствате. Всъщност Вие вече предприемате първата крачка — назовавате проблема, погледнала сте го в очите и сте признала, че е нужна промяна. Това е началото на пътя на трансформация. Нещата, за които говорите са свързани с дълга история и с изграждането Ви още от детството. Подигравките и емоционалната травма от родител често формират дълбоко вкоренено вътрешно убеждение, "не съм достатъчна", „винаги ще се държат зле с мен”. Тези вярвания и съпровождащите ги поведения от Ваша страна са заучени и могат да бъдат променяни. Тук ще споделя някои базови насоки, но най-удачно е да помислите дали бихте се ангажирала в дългосрочна терапия- това състояние е напълно преодолимо, но изисква целенасочена и продължителна работа с психотерапевт- това може да е психоаналитично ориентиран психотерапевт или когнитивно-поведенчески терапевт. На този етап, това което би ви подкрепило на дневна база:

1. Сверявайте реалността: Когато например си помислите „Хората ме гледат странно, присмиват ми се”, опитайте неутрално да сверите дали наистина това е така.
2. Вместо да се самоупреквате- „Защо съм такава?”, „Как можах да се държа така?!” помислете със съчувствие към себе си какво наистина се е случило и защо се е случило така. Опитайте да проиграете в ума си друг начин на реакция.
3. Не се изолирайте и не избягвайте социални ситуации, но и не се пресилвайте. Дръжте идеята за малка експозиция- избирайте малки, сравнително комфортни и предвидими ситуации, в които да тренирате нови реакции без натиск.
4. Отбелязвайте си и малките победи.

Успех! Пишете, да се похвалите с първата изпълнена точка.

Марина Кучева
Психолог

Здравейте,

Питате нещо изключително човешко и важно. Като начало, надеждата не идва от обещания, че всичко ще бъде наред, а от усещането, че не е сам в пътя си и в болестта си. Освен това да имаш надежда, не значи непременно да вярваш, че ще се излекуваш напълно. Понякога хората намират утеха в това, че оставят следа – чрез децата си, чрез действията си, чрез добрите дела... Дори при тежка диагноза, може да се живее с достойнство, свързаност и цел.

На първо място, подкрепете емоционално баща Ви. Позволете му да говори за страховете и за болката си. Не ги отричайте, не се опитвайте да "поправяте" чувствата му. Просто бъдете до него. Помислете и за други хора които могат да имат тази роля за него.

Важно е освен усещането за емоционална подкрепа, да насочвате баща Ви към това да намира и преоткрива своя смисъл. Говорете за нещата, които все още обича, за хората, които държат на него, за малките радости и цели на деня. Насочете вниманието му към това, което има, а не само към болестта.

Подържайте перспектива. Планирайте нещо малко, което очаква с нетърпение или му помогнете да си поставя изпълними ежедневни цели (може да е нещо съвсем малко). Нека се свързва с нещо по-голямо от него- кауза, духовност, природа, изкуство и да има своите активности в тази посока.

Ако е нужно, може да се възползвате и от консултация с психоонколог.

Успех!

Марина Кунчева
Психолог

Здравейте.

Много съжалявам, че минавате през това — раздялата с човек, когото сте обичали (и може би още обичате), е една от най-болезнените житейски загуби. Не се забравя лесно, защото не губим просто човек, а и надежди, планове, част от себе си. Често загубата променя дори и навиците и ежедневния стил на живот.

Защо е толкова трудно да я забравите?

1. Емоционалната връзка е още жива – дори при раздяла, любовта не изчезва мигновено.
2. Навикът за споделеното ежедневие още присъства – изведнъж остава празно място, което умът все още се опитва да „запълни“ по стария начин, през Вашите отношения.
3. Възможно е да не сте „затворил вратата” – ако не е имало ясно обяснение, прошка или разбиране „защо се случи“, това държи ума в непрекъснат вътрешен диалог.
4. Възможно е да е налице идеализация – често, след раздяла, помним само хубавите моменти и забравяме трудните.

Подобно на реалната загуба, загубата на партньор също се преживява като траур. Добре е да познавате етапите на траура-макар те не винаги се случват подред и не всеки да ги преживява по един и същ начин, да сте информирана ще намали несигурността и ще Ви помогне да разбирате и наблюдавате състоянието си. Ето кои са те:

1. Отричане – "Не, това не може да се случва."
• Може да мислите, че раздялата е временна, че тя ще се върне.
• Продължавате да се държите така, сякаш сте още заедно – пазите предмети, пишете ѝ мислено.
• Този етап е защитна реакция на психиката, за да не се срине изведнъж.

➡Често хората в този етап гледат стари снимки, препрочитат съобщения или чакат обаждане.

1. Гняв – "Как можа да ми го причини?!"

• Гневът може да е насочен към нея, към Вас самия, към „живота“.
• Появяват се въпроси като „Не заслужавах ли поне обяснение?“ или „Защо не се борихме повече?“
• Това е начин да изразите болката и безсилието, когато реалността започва да става ясна.

➡Понякога гневът прераства в обвинения или в нужда да ѝ покажете, че сте добре без нея – дори и да не сте.

3. Пазарене – "Ами ако ѝ пиша? Ако се променя?"

• Търсите начини „да върнете времето“ или да поправите нещата.
• Често идва с обещания към себе си: "Ще се променя, ще ѝ покажа, че мога..."
• Това е илюзия за контрол над нещо, което вече е извън теб.

➡Много хора в този етап търсят начини за „случайна“ среща или подновяване на контакт.

4. Депресия – "Без нея нищо няма смисъл."

• Болката от загубата се усеща много интензивно.
• Чувствате се празен, изгубен, без мотивация.
• Може да се изолирате, да спите повече или по-малко, да загубите апетит и интерес към живота.

➡️ Това е най-тежкият, но и най-важният етап – знак, че вече осъзнавате реалността.

5. Приемане – "Боли, но вече мога да продължа."

• Разбирате, че раздялата е част от живота, но не Ви определя напълно.
• Можете да си спомняте малко по-спокойно.

➡Започвате да гледате  към бъдещето – без гняв, без вина и с разбиране и дори признателност към преживяното.

Какво бихте могъл да направите?

• Дайте си време да скърбите
• Споделяйте открито с доверени близки
• Напишето писмо- но не го изпращайте) – кажете всичко, което сте задържал в себе си. Това освобождава огромно напрежение.
• Избягвайте контакт в първите месеци, ако раздялата е окончателна – това не е студенина, а грижа за себе си.