Марина Кунчева

Здравейте,

1. Сядане в колата

2. Палене на двигателя

3. 5 минути каране в тих квартал

4. Каране до магазин

5. По-натоварена улица

6. Магистрала

Здравейте!

Звучи като да носите много болка и напрежение наведнъж, и е напълно разбираемо да се чувствате объркана и изтощена.

Ще разделя нещата на две, защото проблемите са различни, но се влияят един от друг.

Относно съпругът Ви: Дали болката Ви е заради порното или по-скоро заради нарушеното доверие и лъжата? Или заради това, че чувствата Ви не са зачетени, особено след като вече сте му казали колко Ви наранява това заради минал опит? Как се чувствате извън това в отношенията Ви, а и Вие като жена? Чувствате ли се уверена, свободна в тялото си, привлекателна? Какви са разбиранията Ви относно порнографските материали и какво по-конкретно Ви нарани? Вашите разбирани съвпадат ли с неговите- какво за него значи да гледа порно? Възможно е да има разминаване във възгледите Ви по темата? Говорили ли сте за това?

От една страна имате право да поставите граници за това какво Ви наранява, но от друга- това е неговото тяло и той също има право да разполага лично с него. По-работещо от забраната е диалога- да обсъдите разминаването, като че ли липсва спокоен, открит разговор по темата.

Ако няма промяна и разговорите се въртят в кръг, семейна или брачна консултация не е провал, а помощ. Понякога трети човек е нужен, за да се чуят и двете страни.

За дъщеря Ви (12 г.): Това, което описвате, е предизвикателно, но не е необичайно. Важно е да знаете: зад поведението ѝ почти винаги стои страх, обърканост или чувство, че не е разбрана, а не „лошо дете“.

Няколко ключови неща:

• Заключване, бунт, отказ от училище, вейп – това са червени флагчета, че нещо вътре страда.
• Колкото повече натиск и контрол усеща, толкова повече ще се затваря.

Какво може да помогне:

1. Един разговор без наказания и заплахи
• кажете ѝ не „грешиш“, а
  „Много се тревожа за теб. Обичам те и искам да разбера какво се случва с теб.“
2. Не започвайте с вейпа или училището.
   Започнете с чувствата ѝ:
• „Трудно ли ти е?“
• „Нещо натоварва ли те в момента?“
3. Ако отказва да говори с Вас – детски психолог е много добра идея.
   Това не означава, че „нещо ѝ има“, а че има нужда от безопасно място да се изрази.
4. Ясни, но спокойни граници:
• „Не ти е позволено да не се прибираш след ... часа“
• „Не е допустимо да не ходиш на училище.“
  Без викане, но с постоянство.

Също, говорите за това, че Вие имате проблем с дъщеря Ви. Съпругът Ви участва ли в разговорите? Служи ли като авторитет и успява ли да постави добре граници? Във възрастта на дъщеря Ви би било удачно ако и таткото се включва активно- не през сила, а през добронамерена категоричност.

И в ситуацията с мъжа Ви, и в ситуацията с дъщеря Ви като че ли липсва спокоен и равнопоставен диалог, а по-скоро често се стига до забрани и противопоставяния. Това понякога се превръща в битка и не е продуктивно. Семеен терапевт би Ви помогнал да изговорите нещата по-продуктивно.

Помислете и за подкрепа за самата Вас – психолог или консултант, само за Вас. Това не е слабост, а грижа.

Желая Ви успех и сим насреща за допълнителни въпроси.

Поздрави,

Марина Кунчева

Психолог

Здравейте,

Благодаря Ви, че се обръщате за помощ и че споделяте открито как се чувствате. Самият факт, че се опитвате да разберете какво се случва с Вас, говори за отговорност към себе си и към детето Ви.

Описаните от Вас симптоми – потиснато настроение, постоянна замисленост, усещане за „вцепеняване“, трудност да мислите ясно – са чести прояви на силно психично напрежение и продължителен емоционален стрес. Те не означават автоматично наличие на психично заболяване. В много случаи подобни състояния възникват в контекста на конфликтни, обвиняващи или емоционално натоварващи отношения, особено когато човек се чувства под постоянен натиск, заплаха или обезценяване.

Когато партньорските отношения са белязани от взаимни обвинения, страх от загуба и борба за контрол, често се стига до силно вътрешно объркване. Човек започва да се съмнява в собствената си адекватност, в реалността на преживяванията си и в собствената си стойност. В този смисъл твърденията, че сте „психично болен“, могат да действат допълнително дестабилизиращо, особено ако вече се чувствате изтощен и несигурен.

Важно е да се подчертае, че поставянето на психиатрична диагноза е медицински и професионален акт, който не може и не бива да се извършва в рамките на партньорски конфликт. Психичното страдание е сигнал, че нещо във вътрешния или външния Ви свят изисква внимание и разбиране, а не етикетиране.

Търсенето на професионална помощ – психиатър или психотерапевт – не означава, че с Вас „има нещо нередно“, а че поемате активна грижа за себе си. Индивидуалната консултация може да Ви помогне:
– да се ориентирате какво точно преживявате;
– да разграничите собствените си чувства от обвиненията на партньора;
– да възстановите способността си да мислите ясно и да вземате решения;
– да намерите по-здравословен начин да се справяте с конфликта, особено с оглед на ролята Ви като родител.

На този етап най-важното е да не оставате сам с преживяванията си. Професионалната среща ще даде пространство, в което да бъдете чут, разбран и подкрепен, без осъждане.

С уважение и готовност за съдействие,
Марина Кунчева, психолог

Уважаема г-жо Кисьова,

Благодаря Ви за доверието и за подробно описаната ситуация. От писмото Ви личи колко силно сте загрижена за сестра си и за нейното емоционално и физическо благополучие.

В динамиката на отношенията между сестра Ви и нейния приятел участват допълващи се вътрешни конфликти – от една страна мъж с изразена нужда от контрол, притежание и страх от изоставяне, а от друга – жена, за която самата връзка, дори и болезнена, изпълнява своята психологична функция.

Често в подобни връзки се въвличат жени, които имат история на емоционална несигурност, ниска самооценка или предишни отношения, в които са заемали подчинена, „спасяваща“ или търпяща роля. В този смисъл е важно да се подчертае, че сестра Ви не е просто „жертва“, а и съучастник в тази динамика – връзката ѝ носи определени ползи, макар и на висока цена. Такива ползи могат да бъдат усещането, че е силно желана и незаменима, че има смисъл и стойност за някого, както и е възможно да й позволява да избягва свои дълбоки страхове от самота, празнота или загуба. Ако е имала и други подобни нейни връзки, това подсказва за повтарящ се вътрешен модел, а не за изолиран случай.

По отношение на Вашата роля като сестра – много важно е да се очертаят граници. Вие не можете да вземете решение вместо нея, нито да я „извадите“ насила от тази връзка, колкото и разрушителна да Ви изглежда тя. Опитите за убеждаване, натиск или директни оценки често имат обратен ефект и могат да засилят нейната зависимост от партньора, като Ви поставят в ролята на „противник“, а него – в ролята на единствен „разбиращ“ човек.

Това, което реално зависи от Вас, е:
– да изразявате загрижеността си спокойно и без обвинения;
– да назовавате конкретни поведения и последици (страх, изтощение, влияние върху детето), без да я засрамвате;
– да поддържате отворен канал за контакт, за да знае, че има към кого да се обърне;
– да насърчите, но не и да налагате, търсенето на професионална помощ – индивидуална психотерапия за нея би била ключова стъпка;
– да следите за реални признаци на опасност, при които е необходимо да се търси и институционална защита.

Важно е също да осъзнаете, че Вие не носите отговорност за нейните избори. Вашата роля е на подкрепящ близък, а не на спасител.

Отделно внимание заслужава и детето, което е свидетел на напрежението – това е допълнителен аргумент за професионална помощ.

В заключение – промяната е възможна само ако сестра Ви сама започне да осъзнава вътрешните причини, поради които остава в тази връзка. Вие можете да бъдете стабилна опора по пътя ѝ, но не и да извървите този път вместо нея.

Насреща съм за допълнителна дискусия или консултация.

Поздрави,

Марина Кунчева

Здравейте! 

Възможно е да има връзка между гнева и безсънието.

Проблемите със съня често са свързани с потиснат гняв и тревожност. Когато тялото е в постоянна „бойна готовност“, умът не може да се отпусне.

Важно е да знаете, че гневът рядко е първична емоция. Под него почти винаги има болка, разочарование, чувство, че не сте чута или видяна, стари, незараснали рани (понякога още от детството)

Когато казвате „цял живот съм гневна“, това навежда на мисълта, че може би дълго време не е имало място за Вашите емоции, нужди, слабост или тъга. Тогава гневът се превръща в щит.

Всичко това може да бъде отработено в дългосрочна психотерапия.

Ето и две кратки стратегии, които можете да прилложите в ежедневието си, докато започнете терапия:

1. Преди сън – не търсете спокойствие, търсете освобождаване.
   Записвайте 5–10 минути всичко, което Ви ядосва. Без цензура. След това затваряте тетрадката.
2. Когато усетите гняв – задайте си въпроса:
   „Какво ми липсва в този момент?“ (не „Какво той прави грешно?“)

Поздрави,

Марина Кунчева

Здравейте!

Синът Ви е бил в една фундаментално нова и различна ситуация- първата ситуация на раздяла. Дори до тази възраст да е оставал без Вас, вероятно това е било по-познато и предвидимо- на място което познава с близки хора, с които има връзка. Това дава известна сигурност и ситуацията се понася по-леко. При пускането на ясла това е 1) ново място, 2) нов тип социална ситуация- много деца с няколко възрастни, 3) ситуация, в която той няма сигурна емоционална връзка с възрастен. Ето защо много деца реагират бурно, особено ако до този момент са водили по-затворен живот.

Добре е детето да има „картина“ в ума си на това що е то ясла- например да му обясните какво правят децата там, кои се грижи за тях, какви помещения има и т.н. На тази възраст обикновено децата вече разбират разказ достатъчно добре, особено ако е съобразен с тяхното ниво. Може да му покажете снимки от градини, да играете вкъщи на детска градина или пък да четете заедно книжки на темата- на пазара вече има поне няколко реалистични и красиви книжки на тема „детска градина“. Ние се плашим много от непознатото и когато му разказвате правите ситуацията по-разбираема за него, успокоявате го. Важно е да представяте нещата реалистично, а не твърде захаросано, тъй като това може да доведе до разочарование.

Започнете с това, тъй като в момента той реагира силно на всяка ситуация, която дори малко напомня на яслата, така че не препоръчвам веднага да се връща. След това опитайте лека-полека да въведете повече непознати стимули: например, 1во игра с едно детенце докато родителите са там, после- с няколко в предвидима и позната обстановка. В някакъв момент тествайте отделянето- дали остава спокоен с познат и доверен човек, когато Вас Ви няма. Ако имате възможност- запишете го на група за адаптация- там децата постепенно и без натиск се учат да се отделят от майката.

Добре е, че сте го пуснали плавно на ясла, за кратко време. Като цяло това е поход, който дава на детето повече възможност да се адаптира, особено ако има възможност да присъствате първите пъти. Говорете с яслата дали е възможно да присъствате в началото или ако не- дали може да вземе нещо от вкъщи, например любима играчка. При много деца сработва и при взимане да му дадете малка наградка.

Когато го пуснете отново сверявайте нивто му на стрес и дали се променя с времето. Наблюдавайте дали влиза спокоен; дали дори да не влиза спокоен успява там да се успокои; дали, когато го вземете идва спокоен и с желание при Вас. Ако това не е така за повече от няколко седмици, бих препоръчала да се консултирате с психолог, психотерапевт или специалист по ранно детско развитие.

Поздрави,

Марина Кунчева

Здравейте!

Какво значи за Вас смъртта? С какви представи я свързвате? А живота? Какво е ценно в него за Вас, какво Ви се ще да преживеете в него? Каква част от това реално Ви се случва?

Понякога страхът от смъртта е наопаки- страх от живота. Казвате, че сте тревожен човек, впускате ли се в нещата, които Ви предоставя живота? Имате ли усещане, че взимате достатъчно? Казвате, „както и да живееш, идва краят“- а как все пак Ви се иска да живеете?

Темата е много дълбока и трудно може да бъде изследвана в този формат. Вероятно се е актуализирала и покрай предстоящата интервенция, да. Терапевтична работа би Ви дала възможност да се разберете по-добре.

Поздрави,

Марина Кунчева

Здравейте!

Първо, съжалявам за загубата Ви! и. Това, което описвате — усещания, звуци, допир — може да е изключително плашещо, особено когато се случи в момент, в който човек е между сън и будност.

Често хората в начален етап на траур споделят за това, че усещат присъствието на починалия около тях. Някои намират духовни, религиозни обяснения, но от психологическа гледна точка това е начин умът Ви да се справи с липсата в първоначалните етапи на траура- буквално „халюцинира“ другия. Впоследствие би следвало тези моменти да се разредят и постепенно да отшумят. Обикновено става дума за състояния , които лекарите наричат сънна парализа, хипнагогични или хипнопомпични халюцинации (добре познато явление).

Когато губим близък, първо умът ни не може да го приеме. Често има шок, отричане, усещане, че не е истина. Впоследствие понякога идва гняв и едно вътрешно преиграване на случилото се и различните сценарии, докато достигнем до приемане.

Когато чета се чудя как си е тръгнал мъжът Ви? Дали беше очаквано или не? Как се чувствахте с него и сега без него? Носите ли вина? Често усещането, че другият ни напада след смъртта си е когато ние самите се обвиняваме, нерядко ненужно и нерационално, за нещо. Или когато не сме имали достатъчно пълноценни, споделени отношения. Така ли е при Вас или нещо друго? Задавайте си въпроси и си дайте време. Свързвайте се с близки, говорете, пишете, спомняйте си, премисляйте и би следвало с времето нещата да утихнат.

През това време, на дневна база бихте могла да опитате да спите на светло или с включена нощна лампа за известно време. Това ще намали страховете нощем. Можете също да оставяте телевизор или радио с тих фон или вратата леко открехната.

Ако нещата не се подобрят- потърсете подкрепа (личен лекар, психотерапевт, психиатър).

Поздрави,
Марина Кунчева