×

Как работи NewPay?


Когато плащате с NewPay, всъщност NewPay плаща поръчката ви вместо вас. Вие я получавате и разполагате с три начина да я платите към тях:



Изберете NewPay като начин на плащане при завършване на поръчката си и следвайте стъпките.

Диана Богданова е клиничен психолог и консултант по фамилна и арт терапия в София. Завършва специалност Психология, със специализация по Клинична психология в Нов български университет през 2012 г., а през 2014 г. придобива и магистърска степен по специалност Клинична психология. Практиката и включва дългогодишна работа като клиничен психолог в психиатрични, учебни и медико-социални институции като Психиатрично отделение към МВР Болница, Първа психиатрична клиника към МБАЛНП "Св. Наум", Клиника по психиатрия към Военномедицинска академия София, Център за терапия на комуникативни и емоционално- поведенчески нарушения към Нов български университет. Към момента е клиничен психолог в Център за психично здраве „Пси Хелт“ и в Център за социална рехабилитация и интеграция „Подкрепа“. Работи с психиатрично диагностицирани и недиагностицирани деца и възрастни. Извършва психодиагностика и психологично консултиране. Притежава задълбочени познания по клинична психология, психопатология, невропсихоанализа и психологично консултиране. Член е на Дружеството на психолозите в България и е участвала в множество международни проекти в Китай, Испания, Белгия и страните от Централна и Източна Европа, предлагащи иновативни практики при психотерапевтичната работа с деца. Взима участие и в програма на Erasmus+ за работа с деца със СОП.



Днес ще си поговорим с нея относно децата, възпитанието и обучението им, започващата учебна година и нуждите им, за да бъдат спокойни, уверени и отговорни личности.

- Здравейте! Започваме с въпрос, който вероятно често чувате. Търсят ли днешните родители помощта на терапевт, когато не успяват сами да се справят с децата си или все още не са узрели за този вариант?

- Здравейте! Моят опит лично показва, че родителите специално в България като че ли все по-често се обръщат към психолог и то именно по отношение на проблеми в развитието на детето си или за да се уверят, че то върви в норма.

- Как приемат децата посещенията при вас? Доверяват ли ви се или е като при всички други лекари- непознато и страшно? (говорим за децата в осъзната възраст, когато не ги лъжем къде и защо отиваме)

- При мен конкретно децата бързо се отпускат, аз самата си позволявам и да давам насоки за това каква е отговорността на самите родители, преди да доведат детето, именно защото първите консултации, когато се касае за дете, при мен са задължително с родител, за да обсъдим какъв е проблемът, каква е заявката от страна на самите родители, какви са опасенията, техните наблюдения. За самите деца непознатото изглежда страшно, когато то е опасно и в очите на техните родители. Вероятно в по-големите социални мрежи са ви попадали клипчета, в които дете например не изпитва страх от змии. Страхът има своята социална функция, да ни предпази от опасните за нас места, обекти, ситуации и т.н. Той има и нормативна роля в самото общество, но когато самите родители нямат доверие към средата, околната среда, специалистите, то неминуемо това рефлектира и върху реакцията на самите деца.

- И като казахме „осъзната възраст“, има ли възраст, в която децата имат най-голяма нужда от психолог и някаква извънсемейна подкрепа?

- Световната практика показва, че именно във възрастта 16- даже 32, се отключват едни от най-тежките заболявания- например шизофрения, тежки психотични депресии, биполярно разстройство, анорексии, булимия и сходни състояния. Да, тийнейджърството е този период, в който като че ли младежите имат нужда от най-силна психологична, външна подкрепа, но това е периодът, в който най-трудно се допускат авторитетите и зависи каква позиция те са заемали в предходните етапи. За мен самата като личен опит, не с тийнейджърството толкова се сблъсквам, по-скоро не толкова често втийнейджъри идват при мен, отколкото деца в предучилищна и училищна възраст, говорим към трети-четвърти клас, когато проблемът на детето вече е назрял до такава степен, че родителят се самопринуждава да се консултира със специалист, въпреки че и по-рано се е обръщало внимание.

- Кои са знаците, които дават децата, че нещо не е както трябва с тях? Можем ли да ги разпознаем?

- Тук е много важно да се обърне внимание, че всяко едно детенце се ражда с биологична предразположеност дали ще е по-активно или по-пасивно и от родителя следва да е запознат с тази наклонност на детето си и да държи същевременно с това в ума си и факта, че всеки етап има своите нормативни умения, които следва да бъдат усвоени. Ако говорим за закъснение от няколко месеца, примерно детенцето има да направи права линия или да изреже парче от лист с ножичка, това не е клинично значимо закъснение като умение, но ако детето проговаря след тригодишна възраст или вече е говорило, а говорът му след това отпада или намалява, има сериозна вероятност да се касае за заболяване. Същевременно, когато се променя едно дете, от твърде активно става много затворено, пасивно, отказва да общува с връстниците си или пък отказва вече да посещава конкретен член на семейството, при когото е ходило...Знаете децата се изпращат при своите баби, дядовци, при които има припокриване или тотално разминаване в моделите на родителстване и често заради това децата стават обект на семеен спор. Това би могло да вкара детето в един конфликт на лоялност дали да заема позиция, каква позиция да заеме, към кой от авторитетите да се причисли и т.н. Това е важно същевременно и за по-пасивните деца. Ако станат твърде психомоторно неспокойни, например отказват да се отделят от родителите си, това също е индикация, че се случва нещо нередно в самото детенце. Страхът от раздяла и страхът от непознати е естествено да се случва в една по-ранна възраст- до към година и осем месеца. До две години вече този страх прераства в един друг по-специфичен- страхът от загуба на контрол.

- Какви съвети бихте дали относно адаптацията към училище?

- Важно е да се обърне внимание на нагласата на самите родители. Ако родителят има интерес към учебния материал и по-рано е чел приказки на детето, обръщал е внимание под формата на игра да запали детето в това, което като процес се случва в училище, ако то е играло „на букви и цифрички“, за детето това е удоволствено преживяване. Когато  се приема, че училището е нещо досадно, ние трябва да ставаме рано, да си мием зъбите, да закусваме, да бързаме да оправяме раницата- нещо, което е желателно да се случва от предходната вечер...възприятието на детето относно училище ще бъде друго. Важно е също така да се следва определен график, да се говори отрано за това с децата- „мамо, предстои ти значимо събитие“, даже може да си продължите празника и вкъщи, тържеството от 15 септември да се продължи, да се покаже на детето, че му се е случило нещо голямо, станало е първокласник. Същевременно това се преживява като наистина значимо събитие от детето. То има своята нова роля и съвсем нормално това ще му отнеме поне 3-4 месеца, за да се адаптира. Когато отнема повече от четири месеца, може да се мисли за това какви са неговите трудности. В училище има много специалисти, които биха обърнали внимание. Може да се разчита и на колеги специалисти. Сигурна съм, че когато дадено дете среща своите затруднения, те неминуемо ще бъдат отразени под една или друга форма и когато наистина имаме добра комуникация между специалисти и родители, нещата се получават.

- Да поговорим по-конкретно за пубертета. Той ли е най-емоционалната и трудна възраст наистина и защо дори деца, които живеят в перфектни семейства, с двама родители, понякога са проблемни- агресивни, мързеливи, бягащи от вкъщи, не желаещи да учат и дори да ходят на училище?

- Това, което ми прави впечатление…вярвам, че това е периодът, в който в самите тийнейджъри се случват доста хормонални, физически и емоционални промени, някои от неразрешените конфликти в по-ранното детство се реактуализират...Те самите сякаш не спират да търсят начин да се справят със собствените си проблеми. Тези начини не винаги са социално желателни, социално приемливи, не винаги са толкова зрели, колкото на нас възрастните ни се иска да бъдат, но ми прави впечатление, че този период е по-труден по-скоро за самите родители, отколкото за децата. Казвам го с оглед това, че не веднъж съм се сблъсквала с проблема родителят да изисква от детето да го обича по точно определен начин, да се следват строги правила от детето, тъй като то е под покрива на собствените си родители. Това е индикация за неприемане на порастването на собственото дете- нещо върху което има да се работи, върху самата комуникация. В една такава възраст границите между родител и дете следва да стават по-пропускливи, любовта на майката да става по-дискретна, да не целуваме 13 годишния си тийнейджър по улицата или да го дърпаме пред гаджето му. Същевременно авторитетът на бащата, ако той е бил много властен, има да се оттегли и да делигира част от отговорностите на сина си- например „тате, учил съм те как се оправя колелото, това е твоя отговорност, имаш ангажимента да го поддържаш“. И така с насърчаването на самостоятелността на детето и разширяването на неговата отговорност, то става все по-уверено в това, че пораства като зрял и уверен човек.

- За днешните деца скуката и липсата на търпение сякаш са едни от най-големите им врагове. Има ли начин да се справим с тях?

- Тук си мисля по-скоро, че най-големите врагове в контекста на днешното общество такова, каквото е, са усещането за безнаказаност и идеологията, че животът трябва да преминава сред лукс и сред удобства. Тези преживявания на „скучно ми е“, „мързи ме“, „не знам какво да правя“, на апатичност да го кажем под друга форма, защото относно мързела- в клиничната практика няма такова нещо като мързел, има нещо като апатичност, като депресивност, но го наричаме по друг начин. Това е по-скоро оттегляне от света, нежелание за помагане вкъщи. В този смисъл, когато се проповядва, че светът следва да минава сред лукс и удобства, понякога може да накара децата да се почувстват социално неадекватни именно заради ценностите, които са изградили в собственото си семейство и считам, че ние като възрастни сме тези, които наистина следва да поставим границите „да, това е позволено“, „да, това не е позволено“, „да, това подлежи на наказание“. Разбира се, когато контекстът ни казва „подлежи на наказание, но тези и тези стоят ненаказани“, това влиза в конфликт със собствения авторитет, с идеалите, които изграждаме в собственото ни семейство. Което съвсем естествено създава и конфликт в самото дете. То може да се оформи като гневна, депресивна личност или като бунтар, идеалист, който не спира да се изявява и в този смисъл считам, че наистина е важен по-широкия контекст, а не само това, което се задава в семейството. То неминуемо рефлектира и в по-малката система.

- Родителите и учителите в наши дни сякаш изгубиха позициите си. Децата имат много по-големи права. Това не им ли пречи и къде всъщност трябва да поставяме границите така, че хем да сме им приятели и да ги разбираме (т.е. да ни имат доверие и да ни споделят), хем да сме родители с авторитет, над които не трябва и не бива да се налагат?

- Авторитетът на родителите и учителите е взаимодопълващ. Когато едно детенце не е видяло вкъщи, че примерно значимите му хора- тези, които са отговаряли за неговото отглеждане, взаимно са се уважавали, това за него автоматично означава „за какво да уважавам мама или тате, като те взаимно не се уважават“. Имала съм случаи, в които от семейството от страна на бащата или от семейството от страна на майката, се стига до пълно обезценяване в стил „вие не ставате за родители“ и се опитваме да трансформираме тази представа в едно дете на 9 години, което заявява „аз не искам да порасна, защото мама и тате не знаят какво да правят, когато порасна“. Работя също така много с тези баби и дядовци, които обезценяват собствените си деца пред внуците. Тази липса на авторитет в очите на детето към собствените му родители, се пренася и навън, върху предходните и следващите авторитети. Границата става здравословна тогава, когато е достатъчно пропусклива- има чуваемост на желанията на детето, но същевременно има и ясно заявяване-например „да, това е позволено“- „да, маме ти искаш тази и тази играчка, но в момента ми е по-важно да платя наема, желанието ти ще бъде удовлетворено в един малко по-късен етап“.

- И като споменахме доверието...до каква степен трябва да им гласуваме доверие и на каква възраст трябва да се случи това? Голяма част от родителите, когато децата им започнат да излизат сами навън, им инсталират програми за следене на местоположението на телефона. Редно ли е да е така или е по-добре да не го правим?

- Темата за доверието наистина е една много голяма тема и тя започва още в ранното детство. Тя е свързана и с темата за привързаността, до колко родителят е успял да изгради една позитивна представа в детето си за случващото се около него, за хората около него, една достатъчно здравословна представа, която казва „да, маме, виж, на света има толкова прекрасни хора, ще се запознаеш с толкова мили деца“ и т.н. и същевременно да кажеш „мамо, тук в мрежата има такива и такива хора, има риск от еди какво си, имай го предвид, за мен е важно да споделяш“- това вече в една по-късна възраст. Иначе вие може да гласувате доверие и на едно тригодишно дете, което е достатъчно голямо, вече ходи, може да задържа предмети в ръцете, а не да ги изпуска на земята и хвърля, да му кажете „хайде мамо, сега да ми помогнеш да сложим салфетките на масата“, например....може да го насърчавате в тази посока. По отношение на една по-зряла възраст....някои от родителите като че ли използват приложение на телефона именно в етапа, когато децата започнат да излизат сами навън. Тези приложения са по-скоро за успокоение на самите родители, отколкото с цел самата закрила на децата. Това, което може да се направи, е именно да се договарят правилата. Важно е детето да може да комуникира свободно с родителя- примерно, ако му кажете „в 19:30ч искам да сме седнали да вечеряме“, а детето ви каже „е, мамо, аз си изтървах рейса“. Знаем, че не винаги е така, по-скоро детето иска да си остане на 500м наблизо с приятелите си. Важно е и ние да бъдем гъвкави, адаптивни и то да участва в този процес на договаряне, не да стоим на позицията „казала съм ти в 19:30ч да си се прибрал и точка по въпроса, няма да се коментира!“ Това не е здравословна комуникация, рискуваме да се въртим в един и същи кръг, който до нищо няма да ни доведе. По-скоро да постави още по-голяма дистанция между нас и децата ни.

- Защо за повечето тийнейджъри училището не е достатъчно уютно място? Защо знанията са нещо ненужно и как да събудим любознателност в едно дете? Има ли някаква „тайна“ рецепта? Как да се справим с „ужаса“, наречен седми клас? Не стресираме ли твърде много децата, искайки на всяка цена те да учат в елитни училища- идва ли им това в повече или за възрастта им е нормално да имат много повече отговорности и да осъзнаят, че наистина трябва да влязат в хубаво училище?

- То е съвсем естествено с напредването на възрастта да нарастват и отговорностите. Тези отговорности започват да се възприемат като стресови именно, когато са толкова много в интелектуалния и емоционалния багаж на личността, че детето се чуди накъде на катализира напрежението, по какъв начин да протестира, било пред учителите или пред самите родители. Пак казвам- важно е до колко желаната цел от детето съвпада и с целта на самите родители. Ако детето е напълно изключено от този процес, то той ще се приема насила, като насилствена реакция от страна на собствените родители. Тайната рецепта, за която питате, ако може да има такава рецепта....мен лично ми е правило впечатление в комуникацията ми с ученици страстта, която носят самите преподаватели. Много ясно си личи, когато даден човек си обича специалността и успява да предаде тази страст, дори нещо като математиката или нещо като английския, когато този човек работи с такава страст, че успява да ви запали в това, което не ви е точно в природата, вие успявате да го следвате в самия процес. Но когато отсрещната страна седи и прещраква презентациите, докато си гледа монитора, то как да ви е интересно? Детето ще се върти по време на часа, ще се чуди с какво да се занимава, да не говорим, че именно в този етап- седми-осми клас, умът на децата е ангажиран с много други емоционални и съществени проблеми за решаване. Важно е както родителят да участва и да насочва, така и да чува мечтите на самото дете, до колко те са съвместими с това, което и ние предлагаме като избори. Това не са деца, които живеят във вакуум. Често самите те предлагат интересни идеи за това с какво им се занимава в перспектива. Добре е да подготвим детето с думите „каквото и да се случи, аз съм с теб“. Важно е да отбележим, че понякога децата си поставят много високи идеали или пък следват идеалите на собствените си родители. Тук е важно детето да чуе, че както и да протече изпитът, това не е определящо за живота му и за личността му, това е една врата, която дава много възможности и перспективи, но има и други врати, които дават шанс за добро развитие.

- Не хвалим ли твърде много днешните деца? Например, често чуваме родители да поощряват децата си, казвайки им „браво“ за всичко, което са направили, независимо дали е до толкова хубаво или могат да се постараят и още. Правилно ли е такова поведение?

- Това много често успяват самите деца да ни го кажат, даже се е случвало и в кабинета ми детенце да попита родител „мамо, ти защо на всяко изречение ми казваш „браво“?“- нещо, което е много интересно като отражение на самата майка. Понякога на самата консултация децата сами казват кога дадено нещо идва в повече. От друга страна ние като възрастни трябва хем да насърчаваме децата, хем да поставим летвата толкова високо, че да си кажат „е, да, аз и по-добре съм се справял“.

- Трябва ли да ги наказваме за лоши оценки и как с наши усилия можем да подобрим успеха им? Има ли „лечение“ мързелът? Съответно- трябва ли да ги поощряваме финансово например, когато говорим за по-големи ученици?

- То цялото общество се гради на наказание и на поощрение, но тук можем да кажем, че по-скоро родителстването се съдържа в приемането на детето такова каквото е, въпреки че вие можете да обърнете внимание с думи като „тази постъпка не е достойна за уважение, учила съм те на друго поведение“. Не го насърчаваме да ходи да се бие с другите деца, показваме му какви са алтернативните начини, по които може да се реши дадена конфликтна ситуация, било и такава ситуация, в която примерно изкарва двойка детето. За членовете на семейството това може да е истинска трагедия, но в интерес на истината това е още едно поле, в което ние можем да обсъждаме емоциите на детето, защото със сигурност през това време се е случвало нещо много по-важно за самото дете, отколкото да проследи какви са били въпросите във входното му ниво, класната му работа. Следва по-скоро детето да се предразположи към съвсем друг разговор, не толкова към самите оценки. Трябва да се обърне внимание, че това дете притежава достатъчно качества и със сигурност е изкарвало и много по-различни оценки от слаб 2. Детето със сигурност преживява оценката по своя начин, но това е нещо, което трябва да бъде чуто и отразено от самите родители. По отношение на това дали да ги награждаваме чисто финансово, тук вече ще се въздържа. Това, което наблюдавам и като специалист... понякога родителят идва и даже в консултация си позволява да заема една властова позиция. Има нещо като модел, което се повтаря в родителстването и то е именно в това „сега да възнаградя детето с шоколадово яйце“ или „да го поощря с пари“ в една по-късна възраст, а не бива да е така. Детето изпитва удоволствие от самите неща, които прави. Удоволствието следва да е в самото училище, а не в парите изкарани от добра оценка.

- В ерата на технологиите, няма как да не попитаме дали системите за онлайн обучение са добри или напротив- вредят им още повече? Знаем, че например Уча.се е такъв сайт и че много деца го ползват...

- От една страна такива сайтове биха могли да бъдат много полезни, но полезни с оглед на това, което вече сме надградили като основа в нас самите. Да е като едно упражнение. Там има много интересни тестове след всеки урок и клипчетата са изключително съдържателни, но ако детето остава единствено и само на този материал, не е особено конструктивно. Технологиите биха могли да ни повлекат и в една дълбока зависимост, което и аз съм го наблюдавала като специалист. Например в случай, в който се опитваме да заздравим връзката между баща и син, това заздравяване в техните представи да правят нещо заедно, се изразяваше в това да играят игри до среднощ, при което реакцията на майката не е ръкопляскане за това бащинство, а е поредният скандал в семейството. Важно е самото отношение на родителите, какви граници се поставят, ако за семейството е важно да се стои на компютъра и да се играят игри до среднощ, то това става важно и за детето.  И наистина вече има и такива изследвания, които показват с категоричност, че се развива чисто физическа зависимост, не само на психично ниво. Може дори да се стигне до психотични изживявания т.е. до пълна дереализация на личността.

- Какви полезни извънучебни дейности е добре да им измислим, за да не се шляят безцелно навън и за да се чувстват и човеци- полезни и помагащи, освен ученици, които вечно трябва да мъкнат големите раници?

- Тук пак от ключово значение е интересът на детето. Ако за едно детенце е важно да помага на животните или е важно по някакъв начин да се грижи за някой възрастен човек или му е важно да се занимава с роботика, примерно или с някакъв друг спорт, мястото на родителя е именно там и тогава да чуе детето си, когато то има нужда този импулс да го изрази пред него, да го насърчи в посоката, в която на самото дете му е интересно. Това значително допринася за изграждането на собствената увереност, за реализирането на пълния потенциал на идентичността ни такава, каквато е. Ако имаме разминаване, даже наскоро ми се случи с детенце, което над две години ходи при жената на много известен волейболист, а то всъщност иска да ходи на футбол. Тук няма чуваемост вътре в семейството. И така стигаме до момента, в който детето трябва да ходи на психолог, а родителят е в ситуация, „давам ви го, оправете ми го“. Не се прави така. Вие сте родители именно заради това, за да приемете и развиете потенциала на детето. Когато се работи с детето, се работи и със семейството. Не може да очакваме, че психологът е някакъв магьосник, който с няколко консултации ще сътвори детето, което съществува в идеалния вариант, в идеалите на майката или на бащата. Не, те затова са родители, за да бъдат кооперативни към самите специалисти. Тяхната задача конкретно е да доведат детето за консултация, но и същевременно, когато специалистът каже „дайте да поговорим върху тези и тези конфликтни теми, които се повтарят системно в консултациите с дъщеря ви/сина ви“,  те да са готови да съдействат.

- Благодарим ви за това интервю!

- Благодаря и аз!

За връзка с Диана Богданова: https://psyhealth.bg/about/


Чуйте цялото интервю в звуковия файл

Коментари (0)

Няма коментари към този момент

Нов коментар

Мая Долапчиева

Казвам се Мая Петрова и съм копирайтър (завършила география и журналистика в СУ ‚,Св. Климент Охридски“).

В последните години се изявявам и като учител, макар и да нямам завършена педагогика.

Имам дългогодишен опит в копирайтинга и съставянето на текстове, които винаги се старая да бъдат интересни, представящи необходимата информация и лесно „смилаеми“. За мен е както работа, така и удоволствие да пиша. Поради тази причина се надявам, че някъде във времето ще мога да се похваля и със собствена книга.

Много обичам децата и съм посветила не малка част от живота си на тях. Имам опит с малчугани на възраст 4-10 години. Обичам да им помагам и да им показвам, че научаването на нови неща може да бъде много интересно и полезно. Покрай тях и дъщеря ми, започнах доста да се интересувам и от здравословно хранене, за което съм писала не веднъж.

Смятам, че тялото ни е храм, който, ако не пазим, бързо ще бъде ‚обсаден‘ от неразположения и болести, от които никой не се нуждае. Вкъщи винаги се старая да приготвям здравословна храна и много рядко прекалявам с вредната такава. З

ащото животът е прекрасен и можем да му се радваме на 100% само, когато сме здрави!

Затова и винаги преди всичко, си пожелавам здраве за мен и близките ми.

Продуктът беше успешно добавен в любими.

Този сайт използва бисквитки/cookies за да ви гарантира по-плавно и бързо сърфиране. С натискане на бутона "Съгласен съм" вие се съгласявате с използването на бисквитки.